Капитанът искаше да се върнат в Стрилинг.
Или още по-добре — в двореца.
— Не беше заради нас — обади се Хари, щом се качиха на плъзгащата се пътека.
— Не можем да сме сигурни, сър.
10.
Хари отхвърли всякакви предложения да прекъснат пътуването си. Инцидентът очевидно бе започнал с това, че някакви бракми бяха сгафили.
— Някой обвинил далитите, че са виновни — обясни Юго. — И затова нашите тръгнали да се защитават и… ситуацията се изплъзнала от контрол.
Всички около тях бяха оживени и възбудени — лицата сияеха, очите им се стрелкаха насам-натам. Изведнъж се сети за злъчната поговорка на баща си: „Никога не подценявай мощта на скуката.“
В човешките работи вдъхновеното действие лекуваше сухото отегчение. Спомни си как бе видял две жени да пребиват един Таласъм — бъхтеха кльощавия, блед като смъртник мъж, сякаш не беше нищо повече от реагираща тренировъчна машина. Най-обикновена фобия към слънчевата светлина означаваше, че той е от омразните Ония и следователно това си беше честна игра.
Убийството беше първичен инстинкт. Дори и най-цивилизованият в миг на гняв се изкушаваше от него. Но почти всеки устояваше и се чувстваше по-добре, че е устоял. Цивилизацията беше отпор срещу грубата сила на природата.
Това беше променлива с решаващо значение — променлива, която икономистите с техния брутен продукт на глава от населението никога не вземаха под внимание; нито пък политолозите теоретици с техните представителни извадки или социосавантите с техните индекси за сигурност.
— И това ще трябва да имам предвид — измърмори си той под носа.
— Какво трябва да имаш предвид? — попита Юго. Той също беше развълнуван.
— Първични неща като убийството например. Всички се задълбаваме в политиката и икономиката на Трантор, но нещо с толкова дълбоки причини като този инцидент в дългосрочна перспектива може да се окаже по-важно.
— Ще вземем данните от криминалната статистика.
— Не, онова, което искам да уловя, е подтикът. Как това обяснява по-дълбинните движения в човешката култура? Достатъчно зле е, че си имаме работа с Трантор — гигантска тенджера под налягане, четирийсет милиарда души, запечатани в един казан. Знаем, че нещо липсва, защото не можем да накараме психоисторическите уравнения да се слеят.
Юго се намръщи.
— Пък аз си мислех… че са ни нужни повече данни.
Хари усети как го обзема познатата стара потиснатост.
— Не, усещам го. Има нещо съдбовно — и ние не сме го схванали.
Юго го погледна със съмнение и тогава пристигна дискът, който трябваше да ги отведе оттук. Преминаха през концентрична система от циркулиращи плъзгащи се пътеки, постепенно намалиха скорост и се озоваха на обширен площад. Внушителна постройка властваше над високите въздушни шахти, стройните колони горе разцъфваха в офиси. Слънчевите лъчи струяха по скулптираните фасади на сградите и разказваха приказки за пари: „Артифис асоушиейтс“.
Рецепцията ги избута в светилище, по-луксозно от каквото и да било в Стрилинг.
— Страшна стая — възкликна Юго, изкривил глава.
Хари разбираше тази обичайна академична реакция. Техниците извън университетската система печелеха повече и работеха в общо взето по-добра среда. Това никога не го беше засягало. Идеята за университетите като висши цитадели на знанието беше увехнала заедно с упадъка на Империята и той не виждаше смисъл в разкоша — особено като се имаше предвид, че той се услаждаше на сегашния император.
Персоналът на „Артифис асоушиейтс“ наричаше себе си „А на квадрат“ и изглеждаше доста умен. Бяха седнали около голяма полирана маса от псевдодърво. Той остави Юго да говори — човекът все още пулсираше от въодушевление след случката. Хари се облегна назад и започна да размишлява над обкръжаващата го среда — умът му както винаги се връщаше към нови подробности, които биха могли да имат значение за психоисторията.
Теорията вече беше създала математически връзки между технология, натрупване на капитала и труд, но най-важният драйвер се оказваха знанията. Около половината от икономическия растеж се дължеше на подобряването на качеството на информацията, въплътена в по-добри машини и по-съвършени умения — така се натрупваше ефикасност.
Достатъчно справедливо беше — и точно тук Империята се препъваше. Стремежът към иновации на науките постепенно беше смазван. Имперските университети произвеждаха прекрасни механици, но не и изобретатели. Страхотни преподаватели, но малцина истински учени. И това влияеше на други приливни вълни на времето.