Само независимият бизнес като този, заключи той, притежаваше инерцията, толкова дълго тласкала Империята. Но той беше полско цвете, често смазвано от ботуша на имперската политика и самата инерция.
— Доктор Селдън? — обади се глас до лакътя му и той се сепна. Кимна.
— Имаме ли и вашето позволение?
— За какво?
— Да ги използваме — Юго стана и остави на масата двата контейнера. Разкопча циповете и от тях се показаха двете феритови сърцевини.
— Господа, симовете от Сарк.
Хари зяпна.
— Мислех, че Дорс…
— Ги потроши? Да, и тя така си мислеше. Онзи ден в кабинета ти й пробутах две стари и изхабени сърцевини за данни.
— Знаел си, че тя…?
— Тази жена заслужава уважението ми — действа бързо и е много волева — Юго сви рамене. — Та реших, че това ще я… провокира донякъде.
Хари се усмихна. Изведнъж усети, че досега бе потискал истинския гняв към Дорс заради високо професионалното й действие. Сега той изпусна гнева си в буен пристъп на смях от все сърце.
— Прекрасно! Има жена, няма жена — има си граници.
Така се смя, че от очите му изскочиха сълзи. Смехът му се трупаше около масата и Хари се почувства така добре, както не се бе чувствал от седмици насам. За миг всички университетски подробности, които го глождеха, министерският пост — всичко се изгуби.
— Значи имаме вашето позволение, доктор Селдън? Да използваме симовете? — пак попита младежът до лакътя му.
— Разбира се, макар да искам да запазя близък контрол над някои мои хммм… научни интереси. Това възможно ли е, господин…?
— Марк Хофти. За нас ще е чест, сър, ако можете за известно време да премълчавате проекта. Ще се постарая максимално…
— И аз. — От другата му страна стоеше млада жена. — Сибил — представи се тя и му протегна ръка. И двамата изглеждаха доста кадърни, спретнати и работливи. Погледът, граничещ с благоговение, с който го гледаха, го озадачи. В края на краищата и той като тях беше само един матист.
После Хари отново се разсмя гръмогласно — странно освобождаващ лай. Точно му бе минало през ума какво ли ще направи Дорс, ако й каже за сърцевините.
Част втора
Розата среща скалпела
КОМПЮТАЦИОННА РЕПРЕЗЕНТАЦИЯ — … ясно е, че с изключение на случайни избухвания табутата срещу напредналия изкуствен разум съществуват из цялата Империя от огромен период историческо време. Това единство на мненията в различните култури вероятно отразява трагедии и травми, свързани с изкуствените форми от далечната епоха преди Империята. Документирани са ранни трансгресии на самоосъзнаващи се програми, включително и от страна на „симове“, или самоорганизиращи се симулации. Очевидно за праисторическите хора е било интересно да възсъздават личности от собственото си минало — вероятно за обучение, забавление или дори научни изследвания. Не е известно някоя от тях да е оцеляла, но са живи легендите, че те са били форма на висше изкуство.
По-мрачен е характерът на митовете, които защитават хипотезата, че самоосъзнаващите се интелекти са обитавали тела, подобни на човешките. Съществуването на механични форми от низш порядък традиционно е разрешено из цялата Империя, но тези „бракми“ не могат да конкурират човеците, тъй като изпълняват само прости, често — неприятни задачи…
1.
Жана д'Арк се събуди сред кехлибарен сън. Златен ветрец я галеше, наоколо отекваха странни звуци. Чу, преди да види… и рязко се озова навън, седнала. Отбелязваше нещата едно по едно, сякаш някаква част от нея ги броеше.
Мек въздух. Пред нея — гладка кръгла маса.
Към нея бе притиснат бял стол, който я притесняваше. Седалката му не беше издялана от дърво на ръка като онези в родното й село Домреми. Гладката му повърхност разгулно обгръщаше очертанията й. Тя се изчерви.
Непознати. Един, двама, трима… появяваха се изведнъж току пред очите й.
Движеха се. Странни хора. Не различаваше мъжете от жените, освен когато клиновете и туниките им не очертаваха интимните им части. Зрелището беше още по-ярко дори от онова, което бе виждала в Шинон в развратния двор на великия истински крал.
Приказваха. Непознатите като че ли изобщо не я забелязваха, макар и да ги чуваше как си бъбрят също толкова ясно, както понякога чуваше и онези гласове. Заслуша се, само колкото да установи, че онова, за което си говореха, няма нищо общо със светостта на Франция и явно не заслужава да се чуе.
Шум. Отвън. Желязна река от самоходни карети се точеше покрай тях. Почувства изненада, но после някак си чувството се изпари.