Изглед в дълбочина, а в дъното…
Седефени мъгли закриваха далечни кули от слонова кост.
В мъглата изглеждаха като разтапящи се църкви.
Какво беше това място?
Видение, може би свързано с обичните й гласове. Възможно ли беше подобни привидения да са свети?
Мъжът на съседната маса без съмнение не беше ангел. Ядеше бъркани яйца — със сламка.
Ами жените? Развратни, скандални, крещящо изобилие от бедра, хълбоци, гърди. Едни пиеха червено вино от прозрачни чаши, каквито тя не беше виждала дори и в кралския двор.
Други сякаш сърбаха от плуващи облаци — изящни, кълбящи се мъгли от мус. Покрай нея мина облак, лъхащ на говеждо с пикантен лоарски сос. Тя вдъхна — и в миг се почувства така, сякаш беше яла.
Раят ли бе това? Там, където апетитът се утолява без усилия и тежък труд?
Но не. Без съмнение наградата след всички изпитания не беше толкова, толкова… плътска. И тревожеща. И смущаваща.
Огънят, който някои всмукваха в уста през малки стръкчета тръстика — това я тревожеше. Един приближаващ се към нея облак накара птиците на паниката в гърдите й да запърхат, макар че не усещаше мириса му, нито пък димът обгаряше очите й или дращеше по гърлото й.
„Огънят, огънят! — мина й през ума, а сърцето й запърха уплашено. — Какво…?“
Видя същество в броня да се приближава към нея с поднос с храна и напитки — „отрова от враговете, без съмнение — враговете на Франция!“, помисли си тя, изгаряща от страх и веднага посегна към меча си.
— След малко идвам при вас — обади се бронираното същество, подмина я и се отправи към друга маса. — Имам само четири ръце! Потърпете, моля ви!
Хан, реши тя. Беше нещо като хан, макар че не се виждаха стаи за преспиване. И да… сега се сети… тя трябваше да се срещне с някого… с някакъв господин?
С онзи там: високият кльощав старец, много по-стар от Жак Дарс, баща й — единственият освен нея, облечен нормално.
Нещо в облеклото му напомняше суетните контета от двора на великия истински крал. Косата му беше цялата на букли, а лилавата панделка на гърлото му подчертаваше колко е бяла. Беше облечен в чифт надиплени „миньонети“ с тесни маншети, дълга жилетка от кафяв сатен с пъстри цветя по нея, с червен кадифен брич, бели чорапи и обувки от „Шамоа“.
Глупав и суетен аристократ, помисли си тя. Конте, свикнало с каретите — такива като него и кон не можеха да яздят, да не говорим пък за свещена битка.
Но дългът беше свещен. Ако крал Шарл й бе наредил „да напредва“, тя точно това щеше да направи.
Тя стана. Ризницата й се стори учудващо лека. Почти не усещаше закачените отпред и отзад на колана предпазни каишки, нито пък двете метални части от ризницата за ръката й. Нито пък двата метални нараменника, които оставяха лактите свободни да размахват меча. Никой не обръщаше ни най-малко внимание на шумоленето на дрехата й, нито на лекото й подрънкване.
— Вие ли сте господинът, с когото трябва да се срещна? Мосю Аруе?
— Не ме наричайте така! — сряза я той. — Аруе е името на баща ми — име на авторитарен горделивец, но не и моето. От години никой не ме е наричал така.
Отблизо не изглеждаше чак толкова древен. Бялата коса я беше заблудила — сега забеляза, че е фалшива: напудрена перука, прикрепена от лилавата панделка, вързана под брадичката му.
— А как тогава да ви наричам? — потисна презрителните думи по адрес на това конте — груби думи, които бе научила от другарите си по оръжие, които сега демоните изтласкваха на върха на езика й, но не и по-нататък.
— Поет, трагик, историк — той се наведе напред, намигна лукаво и зашепна: — Самият аз наричам себе си Волтер. Свободомислещ. Крал на философите.
— Освен Господаря небесен и Сина му само един наричам аз крал — Шарл VII от рода Валоа. И ще ви наричам Аруе, докато моят крал и господар не ми нареди да ви наричам другояче.
— Скъпа ми дево, вашият Шарл е мъртъв.
— Не!
Той погледна безшумните карета, задвижвани от невидими сили, по улицата.
— Седнете, седнете. Много още вода е изтекла. Помогнете ми да привлека вниманието на онзи дърдорко, келнера.
— Вие ме познавате? — Поведена от гласовете, тя бе отхвърлила бащиното си име и се бе нарекла La Pucelle — Непорочната дева.
— Много добре ви познавам. Не само сте живяла векове преди мен, а и съм написал пиеса за вас. А имам и любопитни спомени, че съм разговарял с вас и преди — той поклати глава и се намръщи. — Освен собствените ми дрехи — прекрасни са, n'est pas? — вие сте единственото познато ми нещо на това място тук. Вие и улицата, макар че съм длъжен да отбележа, че сте по-млада, отколкото си мислех, докато улицата… хммм… ми се струва по-широка, ала и по-стара. Но най-накрая са сколасали да я павират.