— Още не сте донесли менюто — забеляза мосю Аруе.
Автоматът натисна едно копче под масата. Два плоски свитъка, вградени в повърхността й, светнаха — буквите сияеха ярко.
Девата нададе лек, радостен вик, а после, щом забеляза строгия поглед на мосю Аруе, се плесна през устата. Пейзанските й маниери често я посрамваха.
— Изобретателно — отбеляза мосю Аруе и започна ту да включва, ту да изключва копчето, докато разглеждаше долната страна на масата. — Как работи?
— Не съм програмиран да знам. За това трябва да питате някой мехелектротехник.
— Какво да питаме?!
— С цялото уважение, което ви дължа, мосю, другите клиенти чакат. Аз съм програмиран да вземам поръчки.
— Какво избираш, мила? — попита мосю Аруе.
Тя смутено сведе поглед.
— Вие поръчайте и за мен.
— Ах, да. Съвсем забравих.
— Какво сте забравили? — попита автоматът.
— Дамата, която ме придружава, е неграмотна. Не може да чете. И аз съвсем спокойно бих минал за неграмотен, като го гледам това меню.
Значи този очевидно учен човек не можеше да проумее реда в този дом. Сред тази вихрушка от странности на Жана това вече й се стори удивително.
Автоматът заобяснява, но Волтер го прекъсна:
— Облачна храна? Електронна кухня? — той смръщи лице. — Просто ми донесете най-доброто, което утолява страшен глад и жажда. Какво бихте препоръчали на девственица въздържателка — вероятно чиния кал? И чаша оцет за пиене?
— Донесете ми резен хляб — обади се Девата с мразовито достойнство. — И малка купа вино да го топя.
— Вино! — възкликна мосю Аруе. — Твоите гласове ти разрешават вино? Mais quelle scandale! Ако се разчуе, че пиеш вино, какво ще кажат поповете за лошия пример, който даваш на бъдещите френски светии?
Той се обърна към автомата:
— Донесете й чаша вода. Малка. — Щом Гарсон 213-ADM се отдалечи, мосю Аруе викна подире му: — И се погрижете хлябът да е коричка! За предпочитане мухлясала!
2.
Марк Хофти крачеше бързо към офиса си в Уолдънската шахта, а неговата колежка и приятелка Сибил ситнеше подире му и дърдореше. Тя вечно бе пълна с енергия и бликаща от идеи. Само от време на време енергията й като че ли уморяваше хората.
Офисите на „Артифис асоушиейтс“ стърчаха масивни и внушителни в огромната висока шахта. Един флатър-глайдер обикаляше около издадените равнища високо горе сред красивите зелени облаци. Марк изпружи врат нагоре и видя как глайдерът улови един въздушен поток от мощните градски вертикални циркулатори. Атмосферният контрол пускаше дори и топкообразни изпарения — за разнообразие. Копнееше да е там, горе, и да пикира сред лепкавите им миризми.
А вместо това беше тук, долу, и си правеше обичайния крос за тонус от типа „всеки ден е едно предизвикателство“. А днешният ден щеше да е необикновен. Рискован. И макар че хъсът му пееше в крачката, в усмивката му, страхът от провал очертаваше с оловен бордюр най-жизнерадостните му планове.
Ако се провалеше днес, поне нямаше да падне от небето като пилот, погрешно преценил термалните потоци от шахтата. Той мрачно влезе в офиса си.
— Изнервят ме — вряза се гласът на Сибил в мислите му.
— Хммм… Какво? — той пусна чантата си и седна зад живописното си контролно табло.
Тя седна до него. Таблото изпълваше половината офис и на бюрото му цареше ужасна неразбория.
— Симовете от Сарк. Толкова време прекарахме в четене на протоколите по възкресяването, разрезите, въплъщенията и изобщо…
— Трябваше да попълвам цели пластове, които липсваха в записите. Синаптични мрежи от асоциативната кора. Сума ти работа.
— И аз също. На моята Жана й липсваха парчета от хипокампуса.
— Трудно, а? — Мозъкът си спомняше разни неща, като използваше констелации на агенти от хипокампуса. Те подреждаха дългосрочната памет другаде и пръскаха парчетата от нея по мозъчната кора. Далеч не беше така чисто и подредено като компютърната памет — което беше един от основните проблеми. Еволюцията беше доникъде, механиците се бутаха тук и там, без да се обръща внимание на цялостния дизайн. В изграждането на дизайн Господ Бог си падаше по-скоро любител.
— Убийствена работа. Седмици наред съм висяла до среднощ.
— И аз.
— Ти… използва ли библиотеката?
Той се замисли. „Артифис асоушиейтс“ пазеха файлове, претъпкани с мозъчни карти — всичките взети от доброволци. Имаше менюта за избиране на ментални агенти — субрутини, способни да изпълнят задачите, които в мозъка изпълняваха милиарди синапси. Всички те бяха прилежно приведени в дигитални еквиваленти и по този начин се спестяваше страшно много работа. Но използването им означаваше навъртане на голяма сметка — всичките бяха с авторски права.