— Тъй де!
— Е, и какво? Само си помисли. Знаем какво са представлявали тези двамата примитиви, макар и да не ни е известно от кой свят идват.
— В пластовата им памет е посочена Земята, спомняш ли си?
Марк сви рамене.
— Е, и? Десетки първобитни светове са се кръщавали така.
— О, също както първобитните хора наричат племената си „хората“?
— Точно така. Пък и от астрофизическа гледна точка цялата тази народна приказка е съвсем погрешна. В тази легенда за първичната планета едно нещо е казано съвсем ясно: по-голямата част от повърхността й се състои от океани. Защо тогава се нарича „Земя“?
Тя кимна.
— Приемам, заблудени са. И нямат солидни бази данни по астрономия — проверих го. Но погледни им социалния контекст. Тези двамата са отстоявали схващания, вечни идеи: Вярата и Разума.
Марк стисна юмруци от въодушевление — момчешки жест.
— Пазителите на бащината ни вяра не искат точно съвременна информация. Те искат историческата Дева — чиста и незаредена със съвременни идеи. Ще трябва да я програмирам да може да чете…
Дзън.
— … да пише, да се оправя с математика от по-висок порядък. Чакай малко!
— По етични причини ли имаш възражения? Или просто за да си спестиш няколко века мръсна работа?
— Лесно ти е на теб да го кажеш. Твоят Волтер има в основата си съвременно съзнание. Който го е създал, сам доста е поработил въз основа на десетки биографии. Моята Дева е колкото факт, толкова и мит. Някой я е създал от въздуха.
— Значи възраженията ти са поради мързел, а не принципни.
— И двете.
— Поне ще си помислиш ли по въпроса?
— Току-що си помислих. Отговорът е „не“.
Марк въздъхна.
— Няма смисъл да спорим. Ще видиш, като ги оставим да си общуват.
Настроението й като че ли превключи от съпротива на вълнение; във въодушевлението си дори докосна крака му и задържа пръстите си там. Той усети другарското й потупване, точно когато сим-пространството се отвори и те навлязоха в него.
3.
— Какво става тук? — Волтер се изправи с ръце на кръста. Столът зад него се прекатури и се удари о пода. Той се вторачи в тях от екрана. — Кой си ти? Пратеник на чий ли ад си?
Марк спря сима и се обърна към Сибил:
— Ъ-ъ… Искаш ли ти да му обясниш?
— Той си е твоя възстановка, не моя.
— Тъкмо от това се боях. — Волтер беше внушителен. Излъчваше властност и електрическа самоувереност. Някак си, въпреки че бе изследвал сима му под микроскоп, общата сума от всичко, неговата същност винаги му бе убягвала.
— Толкова труд хвърлихме! Ако сега се запънеш…
Марк се стегна.
— Добре де, добре.
— Как му изглеждаш?
— Материализирах се, приближих се и седнах.
— Видял те е как се появяваш от нищото?
— Май че да — отвърна той угрижен. — Направо се потресе.
Марк бе използвал всички фалшификации на сдържаност, с които разполагаше, бе поокастрил и оформил констелациите за настроение, но бе оставил същностната сърцевина на Волтер недокосната. Ех, че твърдоглавец беше! От педантичност някой програмист бе свършил работата си невероятно добре и старателно. Той предпазливо потопи сима на Волтер в безцветната бездна на сензорната статика. Първо го успокой, после се плъзни…
Пръстите му затанцуваха. Включи времевия ускорител.
Сим-личностите се нуждаеха от компютърно време, за да асимилират новите преживявания. Той набута Волтер в шумна и привидно реална мрежа. Личността реагира на симулацията и се втурна в индуцираните емоции. Волтер бе рационален; личността му беше способна да приема нови идеи — на сима на Жана му бе необходимо далеч повече време.
И какво причиняваше всичко това на реконструкцията на една действителна личност, когато й просветнеше, че съществува и друга реалност? Тук вече идваше сложната част на реанимацията. Приемането на това кои/какво/кога са.
Концептуалните шокови вълни отекваха в дигиталните личности и принудително предизвикваха нагаждане на емоциите.
Можеха ли да го понесат? В края на краищата това не бяха истински хора — не повече, отколкото една абстрактна импресионистична картина би претендирала, че точно ви показва какво е крава. Сега двамата със Сибил можеха да се намесят само след като автоматичните програми са постигнали най-доброто, на което са способни.
Тук математическото им изкуство бе подложено на изпитание. Изкуствените личности трябваше да оцелеят след този решителен етап или да потънат в лудост и неадекватност. Докато стремглаво се носеха по магистралите на разширяващите се възприятия, онтологичните отклонения можеха да разтресат един конструкт така, че той да рухне.