Той ги остави да се срещнат един с друг под внимателното му наблюдение. В „При двете Маго“, проста градска народна кръчма. За да се съкрати компютърното време, климатичното се повтаряше през сим-време от две минути. Безоблачно небе — да се пести флуидно моделиране. Сибил се занимаваше със своята Жана, той — със своя Волтер, изглаждаха и заобляха дребните пукнатини и пропуски в матриците на възприятието на двата образа.
Те се срещнаха и си поговориха. През невронните симулации на Волтер преминаха някакви повърхностни синьо-бели вихри. Марк въведе няколко концептуални корекционни алгоритъма. Завихрянията изчезнаха.
— Схванах! — прошепна той. Сибил до него кимна, съсредоточена върху собствената си задача.
— Вече е редовен — отбеляза Марк. Сега се чувстваше по-добре. — Аз ще задържа образа си там в седнало положение, става ли? Нито ще изчезва, нито нищо.
— Изчистих Жана — Сибил посочи кафявите бразди в триизмерната картина на матрицата, която плуваше пред нея. — Има някакви емоционални трусове, но постепенно ще отшумят.
— Бих казал: старт!
Тя се усмихна.
— Хайде.
Мигът дойде. Марк всмука Волтер и Жана обратно в реалното време.
След минута знаеше, че Волтер все още е недокоснат, адекватен, цялостен. Както и Жана, макар тя да бе изпаднала в умисленото си вглъбение, добре документирана страна от нейната личност, нейния вътрешен климат.
Волтер обаче се раздразни. Той се изправи пред него в цял ръст. Холограмата се мръщеше, ругаеше и настояваше на висок глас да може да провокира комуникация, когато му се иска.
— Мислиш си, че трябва да завися от твоята милост винаги, когато имам да казвам нещо? Говориш с човек, който е бил изпращан в изгнание, цензуриран, хвърлян в затвора, репресиран… Живял в постоянен страх от църковните и държавните власти…
— Огън — прошепна Девата с призрачна чувственост.
— Успокой се — нареди Марк на Волтер, — или ще те изключа. — Той застопори кадъра и се обърна към Сибил: — Какво ще кажеш? Да го послушаме ли?
— Защо не? — отвърна тя. — Не е честно вечно да зависят от благоволението ни.
— Честно ли? Ама това е сим!
— Но те си имат идея за честност. Ако ние нарушим тези…
— Добре, добре — той отново задейства екрана. — Следващият въпрос е как.
— Не ме интересува как ще го направите — скастри ги холограмата. — Само го направете — и то веднага!
— Задръж — обади се Марк. — Ще ви дадем текущо време, за да се интегрирате в перцепционното ви пространство.
— Това пък какво означава? — попита Волтер. — Изкуството да се изразяваш е едно, а жаргонът — съвсем друго.
— Да вденете — подметна сухо Марк.
— Да — обади се Сибил. — По ваша инициатива, не само по наша. Но не излизайте по едно и също време на разходка — прекалено голяма е играчката с данните.
— Ние тук се опитваме да икономисваме средства — и Марк се наведе назад, за да има по-добър изглед към краката на Сибил.
— Побързайте тогава — рече Волтер. — Търпението е за мъчениците и светците, не за хората на изящната словесност.
Преводаческата програма препредаваше всичко това на съвременен език, като звуково вклиняваше древни и изгубени думи. Знаниетърсачите намираха превода и го препредаваха на Марк и Сибил. Ала въпреки това Марк бе оставил хлъзгавия естествен звук — тенора на едно невъобразимо далечно минало, — за да придаде атмосфера.
— Само кажи моето име или това на Сибил и ще се появим пред теб в правоъгълник, ограден с червено.
— Трябва ли да е червено? — обади се Девата с немощен глас. — Не може ли синьо? Синьото е толкова прохладно — цветът на морето. Водата е по-силна от огъня — гаси го.
— Стига си дърдорила! — скастри я другата холограма. После кимна на един механокелнер и поръча:
— Онова фламбе — махнете го веднага. Разстройва Девата. Ало, вие там, двамата гении! Щом можете да възкресявате мъртъвци, без съмнение можете и да смените червения цвят със син.
— Не мога да повярвам! — възкликна Сибил. — Един сим?! Този за какъв се мисли?!
— За гласа на разума — отвърна Марк. — Франсоа-Мари Аруе дьо Волтер.
— Според тебе готови ли са за среща с Бокер? — Сибил прехапа кокетно устничка. — Договорихме се да го пуснем в сима веднага щом те се стабилизират.
Марк се замисли.
— Нека с него я караме откровено и праволинейно. Ще му се обадя.
— Имаме да се учим толкова много от тях!
— Туй то. Кой да ти предположи, че праисторическите хора са такива чешити?!
4.
Девата се опитваше да не обръща внимание на магьосницата на име Сибил, която твърдеше, че е нейна възкресителка — сякаш някой друг освен Господаря небесен можеше да претендира за подобен подвиг. Не й се разговаряше с никого. Събитията се трупаха — едно върху друго, плътни, задушаващи. Задавящата, простреляна от болки смърт продължаваше да витае около нея. На шутовската шапка, която поставиха върху обръснатата й глава през онзи огнен ден — най-мрачният и все пак най-славен ден в краткия й живот — бяха изписани на свещения език нейните „престъпления“: Heretica, Relapsa, Apostata, Idolater. Черни думи, които скоро щяха да пламнат.