Девата се чувстваше уморена. Имаше нужда от самота, от време за размисъл.
— Трябва да се посъветвам с Гласовете. Един ли ще е само въпросът, който трябва да обмисля, или ще има и още?
— Само един.
Инквизиторите изискваха далеч повече. Задаваха й много въпроси — десетки, понякога едни и същи, пак и пак, и пак. Отговорите, които бяха правилни в Поатие, навсякъде другаде се оказваха погрешни. Лишена от храна, питие, почивка, укротена от принудителното пътуване до гробищата, изтощена от скучната проповед, те я принуждаваха да слуша и потресена от ужас пред огъня, тя не успя да издържи на разпита.
— Има ли архангел Михаил дълга коса?
— Света Маргарита пълничка ли е, или слаба?
— Очите на света Катерина кафяви ли са, или сини!
Хванаха я в капана, като приписваха на духовните гласове качества, присъщи на плътта. После извратено я осъдиха, задето свързвала свещения дух с плътската поквара.
Всичко беше миазми. А в чистилището я чакаха още по-тежки изпитания. Затова не можеше да е сигурна дали този Бокер ще излезе неин приятел или враг.
— Какъв е той? — поиска да узнае тя. — Този единствен въпрос, на който искате да отговоря?
— Съществува универсален консенсус, че изкуствените интелигентни създания имат нещо като разум. Въпросът, на който искаме да отговориш ти, е: имат ли душа.
— Само Всемогъщият притежава силата да създава души.
Мосю Бокер се усмихна.
— Ние, Пазителите, не бихме могли да сме по-съгласни с тебе. Изкуствените разуми, за разлика от нас, техните създатели, нямат душа. Те са само машини. Механични съоръжения с електронно програмирани мозъци. Само човекът има душа.
— Щом вече имате отговор на въпроса, за какво съм ви аз?
— За да ги убедиш! Първо нерешителните от сектора Джунин, после Трантор, после цялата Империя!
Девата се замисли. Инквизиторите й също знаеха отговорите на въпросите, с които я измъчваха. Мосю Бокер изглеждаше искрен, но такива бяха и онези, които я обявиха за вещица. Мосю Бокер й бе казал отговора предварително — с него би се съгласил всеки разумен човек. И все пак не можеше да бъде сигурна какви са намеренията му. Дори и разпятието, което бе помолила свещеникът да издигне над нея, не издържа на мазния дим, на ръфащите пламъци…
— Е? — попита мосю Бокер. — Ще се съгласи ли Светата роза да бъде наш поборник?
— Тези хора, които трябва да убедя — и те ли са потомци на Шарл, великия и истински крал от рода Валоа?
5.
Марк влезе в „Пляс и смрък“ — имаше среща със своя приятел и колега Ним — и много се изненада, че Ним вече го чакаше. Ако се съдеше по разширените му зеници, висеше там почти цял следобед.
— Добре си се подредил — рече Марк. — Станало ли е нещо? Ним поклати глава.
— Все същият Марк — прям като юмрук. Първо, опитай „Вихросмръка“. С нищо не ти помага за жаждата — всъщност, пресушава ти цялата глава — но хич няма и да ти пука.
Вихросмръкът се оказа прахообразна смес с вкус на мускатово орехче, но с привкус, сякаш си погълнал разярено насекомо. Марк го смръкна бавно — последователно във всяка ноздра. Искаше умът му да е относително ясен, докато Ним го информира за политиката и финансите на офиса. После вече щеше да си позволи да излети в небесата.
— Това може и да не ти хареса — рече Ним. — Свързано е със Сибил.
— Сибил! — той се разсмя малко нервно. — Ти откъде знаеш, че…
— Ти ми каза. Последния път смъркахме заедно, не помниш ли?
— О… — Онова го бе накарало да се разприказва. Още по-зле, бе го накарало и да забрави, че се е разприказвал.
— Не че е държавна тайна — ухили се Ним.
— Толкова ли ми личи? — искаше да е сигурен, че Ним, който сменяше жените толкова често, колкото и бельото си, сам не си е наумил нещо по отношение на Сибил. — Ами тя?
— Онзи, който спечели големия дебат в Колизея, голямо чудо го чака.
— Няма проблем — рече Марк. — Аз.
Ним прокара ръка през сламенорусата си коса.
— Не мога да реша дали повече харесвам в тебе твоята скромност или способността ти да предвиждаш бъдещето. Скромността. Явно е тя.
Марк сви рамене.
— Бива си я, признавам.
— Но ти си по-добър.
— По-голям късметлия съм. Падна ми се Разумът. Сибил се заби с тая Вяра.
Ним го изгледа смаяно и вдъхна дълбоко.
— На твое място не бих подценявал Вярата. Тя е здраво свързана със страстта, а от нея досега никой не е успял да се отърве.
— Не се и налага. Най-накрая страстите прегарят.
— А светлината на разума гори вечно?
— Да, ако мозъчните ти клетки се регенерират.