Ним погледна през сламката си, за да провери дали вътре не е останало нещо, и намигна на Марк.
— Тогава не ти е нужен малък съвет.
— Какъв съвет? Никакъв съвет не чух.
Ним се изкикоти.
— Ако твоите нерегенерирани мозъчни клетки съдържат поне мъничко здрав разум, щеше да престанеш да помагаш на Сибил да си усъвършенства симулацията. Или още по-добре: ще продължиш да се преструваш, че й помагаш, за да можеш да се възползваш от всичко, което тя може да ти покаже. Но всъщност ще търсиш начин да съсипеш и нея, и симулацията й. Хората разправят, че била страхотна.
— Виждал съм я.
— Виждал си я донякъде. Да не мислиш, че ти показва всичко?
— Всеки ден сме работили по…
— Онова, което виждаш, е окастрен сим и толкова. Нощем тя надува цялата псевдодуша.
Марк се намръщи. Знаеше, че когато тя е наблизо, малко нещо се унася — феромоните си вършеха работата, — но гледаше да го навакса. Нали така?
— Тя не би…
— Би могла. Ония горе са си я набелязали.
Марк усети как неволно го прониза ревност и се постара да не се издаде.
— Хммм… Благодаря ти.
Ним наведе глава с характерния си ироничен жест и каза:
— Дори и да не ти е нужно, ще си глупак, ако откажеш.
— Кое — наградата, дето ще я спечеля?
— Не наградата, тъпчо. Мислиш си, че съм пропуснал да забележа, че разговарям с роб на амбицията? Съветът ми.
Марк вдъхна силно и с двете ноздри едновременно.
— Ще го запомня, не се съмнявай.
— Тая работа ще е дебела. Ти си мислиш, че е само за този сектор, но да ти кажа, хора от цял Трантор ще се включат на вълната на шоуто.
— Още по-добре — рече Марк, макар стомахът да го свиваше така, сякаш внезапно бе започнал свободно да пада. Да живееш в истински културен ренесанс беше рисковано. Но може би чувството му за кухост се дължеше на стима.
— Искам да кажа, Селдън и онзи тип, дето постоянно го следва като куче, Амарил — мислиш ли, че са те набутали в това, защото ще е гръм и трясък?
Марк си смръкна и тогава отговори:
— Не. Защото съм най-добрият.
— А по стълбицата на общественото положение си далеч под тях. Приятелю мой, ти си заменим.
Марк кимна сериозно.
— Ще го имам предвид, не се съмнявай.
Повтаряше ли се? От стима трябваше да е.
Марк всъщност се замисли върху съвета на Ним чак след два дена. Дочу случайно някой да хвали работата на Сибил пред Хастор, шефа на „Артифие асоушиейтс“. Пропусна обяда и се върна на етажа си. Обратният път минаваше покрай кабинета на Сибил и неговото намерение, повтори си той, бе да й препредаде комплимента. Но когато откри, че вратата й не е заключена, а офисът й е празен, го завладя импулс.
След половин час той леко подскочи, когато тя извиха от вратата:
— Марк! — Приглади с длан коса — несъзнателно кокетство, което издаваше желанието й да се хареса. — Мога ли да ти помогна с нещо?
Той току-що бе приключил с прокарването на кръстосани връзки с офиса й, за да е способен да следи интервютата й с нейния клиент, Бокер. Доколкото знаеше, тя му споделяше най-същественото.
Той прецени, че предложенията му как да се справи с Бокер ще станат по-добри, ако го наблюдава пряко. Но щеше да поквари отношенията с клиента — обикновено това правило стриктно се спазваше. Ала този път случаят беше по-особен…
Той сви рамене.
— Просто те чаках.
— Подобрих много структурата й. Настроението й се вдига и над 0,2° С.
— Страхотно. Мога ли да я видя?
Дали усмивката й не му се стори по-топла от обикновено? Продължаваше да се чуди и когато се прибра в собствения си офис след един час настройване на Жана. Сибил безспорно си бе свършила добре работата. Съвършено изпипано, хитро вплетено в топографията на древната личност.
И всичко това — от вчера до днес? Според него не беше така.
Време беше да подуши из сим-пространството.
6.
Волтер се надигна — смръщил вежди, нацупен, с ръце на кльощавите си хълбоци. Стана от богато бродираното кресло в кабинета си в Сири, замъка на дългогодишната му любовница маркиза дьо Шатле.
Мястото, което от петнайсет години той наричаше свой дом, го потискаше, когато нея вече я нямаше. А маркизът, който дори от приличие поне не изчака тялото на съпругата му да изстине, го бе предупредил, че трябва да напусне.
— Махнете ме оттук! — настоя Волтер пред учения, отговорил най-сетне на повикването му. Учен — свежа дума, без съмнение свързана с латинския корен „зная“. Но този тук май не знаеше много.
— Пратете ме в кафенето. Имам нужда да видя Девата.
Ученият се наведе над контролното табло, което Волтер вече бе започнал да мрази, и се усмихна — усмивка, зад която ясно прозираше удоволствието от властта.