— Не предполагах, че е твой тип. През целия си живот си изявявал силни предпочитания — сканирах спомените ти и нямаш тайни от мен — към умните жени. Като племенницата ти и мадам дьо Шатле.
— Е, и? Кой би изтърпял компанията на глупави жени? Единственото им качество е, че може да им се има доверие, защото са твърде глупави, за да мамят.
— За разлика от мадам дьо Шатле?
Волтер забарабани нервно с пръсти по красивото орехово бюро — подарък от мадам дьо Шатле, спомни си той. Как така бе попаднало на това грубо място?
— Вярно, тя ме предаде. И си плати прескъпо за това.
Ученият вдигна вежди.
— Имаш предвид, с онзи млад офицер? От когото забременя?
— На четирийсет и три една омъжена жена с три пораснали деца да забременее!
— Когато ти каза, направо щеше да отнесеш покрива — разбираема, но не особено просветена реакция. И все пак не скъса с нея — бе през цялото време, докато раждаше.
Волтер настръхна. Мрачен спомен — струящ като черна вода в подземна река. Направо се бе поболял от притеснение, а раждането се оказа невероятно леко. И все пак девет дни по-късно най-необикновената жена, която бе познавал някога, издъхна от родилна треска. Никоя — дори неговата племенница, икономка и бивша възлюблена мадам Дени, която оттам нататък се грижеше за него — не успя да заеме мястото й. Бе жалил за нея чак до… до… — той се приближи до мисълта, отдръпна се — до смъртта си…
Изду бузи и изплю в скоропоговорка:
— Тя ме убеди, че би било неразумно да скъсаме. Още повече, че не бях я любил от месеци. Правата на мъжа, ми каза тя, важели и за жената, стига да е аристократка. Оставих се на нежния й разум.
— Ах — рече ученият загадъчно.
Волтер разтри чело, натегнало от мрачни спомени.
— Тя беше изключение от всяко правило. Разбираше Нютон и Лок. Разбираше всяка дума, която съм написал. Разбираше мен.
— Защо не си се любил с нея? Бил си зает с оргии?
— Драги ми сър, участието ми в подобни пиршества е до голяма степен преувеличено. Вярно е, че приех поканата за подобно еротично празненство на младини. Така добре се проявих, че ме поканиха отново.
— И отзовахте ли се повторно?
— Разбира се, че не. Веднъж — философ. Два пъти — извратен.
— Онова, което не разбирам, е защо един такъв светски човек като теб толкова настоява за нова среща с Девата.
— Нейната страст. — Образът на зачервената Дева се открои ясно в съзнанието на Волтер. — Нейната смелост и преданост към онова, в което вярва.
— И ти си притежавал тази черта.
Волтер тропна с крак, но не се чу никакъв звук.
— Защо говорите за мен в минало време?
— Извинявай. Ще въведа и аудиофон. — Единствен жест с ръка и Волтер вече чуваше скърцането на дъските, докато крачеше насам-натам. Навън изтрополи карета.
— Аз притежавам темперамент. Не бъркайте страстта с темперамента — той е въпрос на нерви. Страстта се ражда от сърцето и душата, не от простите механизми на телесните сокове.
— Ти вярваш в душата?
— В същността — без съмнение. Девата се е осмелила да се вкопчи във виденията си с цяло сърце въпреки тормоза на църквата и държавата. Нейната преданост към възгледите й, за разлика от моята, не е имала извратена отсянка. Тя е била първата истинска протестантка. Уви, стотина истински вярващи не могат да изкупят милиони лицемери.
Ученият изкриви скептично устни.
— Жана се е отрекла, пречупила се е пред заплахите им.
— Те са я отвели на гробището! — наежи се Волтер. — Да тероризираш едно доверчиво момиче със заплахи за смърт и ад! Епископи, академици — най-учените хора на времето си! Магарешки задници! Да тероризират най-храбрата жена на Франция — жена, която са унищожили само за да я боготворят после! Лицемери!
— Имаме само твоята версия и нейната. Нашата история не стига толкова назад. И все пак знаем повече за хората, които…
— Така си мислите вие. — Волтер смръкна щипка емфие, за да се успокои. — Негодниците ги унищожава най-лошото в тях, героите — най-хубавото. Играели са си с нейните чест и храброст — все едно свиня да свири на цигулка.
— Ти я защитаваш — усмивката на учения беше крива, подигравателна. — И все пак в онази поема, която си написал за нея, я описваш като кръчмарска курва, много по-стара, отколкото всъщност е била, суеверна, но хитра простачка. Най-големият враг на непорочността, която тя се преструва, че защитава, е едно магаре — крилато магаре!
Волтер се усмихна.
— Брилянтна метафора за римокатолическата църква, n'est ce pas? Тя беше просто оръдието, чрез което го казах. Тогава не я познавах. Нямах понятие, че крие такива тайнствени дълбини.