— Но не интелектуални дълбини. Селячка!
— Не, не. Душевни дълбини. Аз съм като малко поточе. Бистро, защото е плитко. А тя е река, океан! Върнете ме в „При двете Маго“. Тя и онази механична кукла garçon са единствената компания, с която разполагам.
— Тя е твой противник — напомни му ученият. — Любимка на онези, които поддържат ценности, които цял живот си отхвърлял. За да сме сигурни, че ще я биеш, аз ще те допълня.
— Аз съм цялостен и недокоснат — заяви с леден тон Волтер.
— Ще те оборудвам с философска и научна информация, рационален прогрес. Твоят разум трябва да съкруши нейната вяра. Трябва да я смяташ за враг.
Красноречието и наглостта му не можеха да променят чувството към Жана, завладяло Волтер.
— Отказвам да чета каквото и да било, докато не ме съберете отново с Девата — в кафенето!
Ученият има наглостта да се изсмее.
— Нещо не схващаш. Нямаш избор. Аз ще въведа информацията в теб. Ти ще разполагаш с информацията, нужна ти, за да победиш — независимо дали ти харесва или не.
— Нарушавате целостта ми!
— Не забравяй, че след дебата възниква въпросът дали да те запазим, или…
— Да ме унищожите?
— Знаеш картите на масата.
Волтер настръхна. Познаваше железния тон на властността, защото от най-ранно детство бе подложен на бащиния тормоз — строг мартинет, който го задължаваше да ходи на църква, и чиято строгост бе отнела живота на майка му, когато бе едва на седем годинки. Единственият начин да се спаси от суровостта, налагана от съпруга й, бе да умре. Волтер нямаше подобно намерение.
— Отказвам да използвам допълнителните знания, които ще ми дадете, освен ако веднага не ме върнете в кафенето.
Волтер се бе вбесил — ученият го гледаше така, както той бе гледал перукера: с високомерно превъзходство. Издутата му устна съвсем ясно показваше, че знае, че Волтер не може да съществува без него.
Унизителен обрат. Макар и по произход от средната класа, Волтер не вярваше, че обикновените хора са достойни сами да си бъдат господари. Мисълта неговият перукер да се прави на законодател бе достатъчна да го накара никога повече в живота си да не сложи перука. И това, че този изнервящ го самодоволен учен гледаше на него по същия начин, беше непоносимо.
— Виж какво — рече ученият. — Ти написваш едно от бляскавите си lettres philosophiques и попиляваш идеята за човешката душа — и те събирам с Девата. Но ако не го направиш, ще я видиш чак на дебата. Ясен ли съм?
Волтер обмисли предложението.
— Бистър като малък поток — каза той най-накрая.
И тогава плътни, черни като катран облаци се спуснаха над ума му. Спомени — намръщени и мрачни. Почувства се погълнат от миналото, което ревеше през него и го пречистваше…
— Зацикли! Нещо изплува на повърхността… — дочу се кухият вик на Марк.
Образи от далечното минало избухнаха в ума му.
— Открийте Селдън! Този сим има още един пласт! Викнете Селдън!
7.
Хари Селдън се взираше в образите и в потоците от данни.
— Волтер преживя буря от спомени. Погледни импликациите.
Марк се втренчи в потока, без да разбира нищо.
— Ъ-хъ… виждам.
— Онази изпъкналост — буца памет за негов спор с Жана отпреди осем хиляди години.
— Някой е използвал тези симове и преди…
— Да, за публичен дебат. Историята не само се повтаря, но и понякога заеква.
— Вярата срещу Разума?
— Вярата и Механиката срещу Разума и Човешката воля — изрече Селдън, сякаш го четеше направо от цифровите комплекси. Марк не можеше да следи достатъчно бързо връзките, за да схване мисълта му.
— В някакво общество от онова време е имало фундаментално разделение по въпроса за компютърния интелект и неговото… проявление.
Марк забеляза мимолетното трепване по лицето на Селдън. Да не би да криеше нещо?
— Проявление ли? Искаш да кажеш, нещо като бракмите?
— Нещо такова — отвърна с половин уста Селдън.
— Волтер е бил за…?
— През онази епоха той е бил за човешкия кипеж. Жана е отстоявала Вярата, което ще рече хммм… бракмите.
— Нещо не схващам.
— Бракмите, или по-висши техни форми, са били набедени, че са способни да водят човечеството — Селдън като че ли беше притеснен.
— Бракмите? — изсумтя презрително Марк.
— Или… по-висши техни форми.
— И затова са спорили Волтер и Жана преди осем хиляди години? Значи са били създадени за това. И кой е спечелил?
— Резултатът е изтрит. Предполагам, че е загубил значение. Не може да се създаде компютърен интелект, който да води човечеството.