— Така ли?
— Това вече го имаш. Беше възсъздаден.
— Определението ми за живот включва повече от това да се превърнеш в набор от цифри.
Притеснен, Марк пропусна иронията покрай ушите си.
— Мога да чета мем-пространството ти. Когато си бил на години, независимо от баща си, по своя собствена свободна воля си получил причастие на Великден.
— Да, но накрая се отказах! Исках просто да ме оставят да умра в покой!
— Единственият шанс „неизбежният край“ да ти се размине е да спечелиш дебата. Срещу собствения ти най-силен интерес — а ние знаем, че винаги си гледал своя интерес! — е да изтрием спомена на Девата за това как е била изгорена жива.
Волтер се намръщи. Марк виждаше на страничния екран текущите му индекси: флуктуации на основното състояние — добре свързани, но обвивката се разрастваше, в 3D-пространството дебелееше оранжев цилиндър и стърчеше под налягане сред бързите, разбягващи се възли вътре. Агентите на емоциите си разменяха пакети на висока скорост — белег, че се задава връх.
Марк пипна един клавиш. Изкушение си беше да накараш сима да повярва в онова, което иска Марк… но щяха да са му нужни години, докато разбере, че и хората, и симовете са способни да прикриват доста добре чувствата си.
Да опита с малко хумор може би? Той отново се включи в пространството и подметна:
— Ако ще ми се опъваш, приятелче, ще й дам оная мръсна поема, дето си я написал за нея.
— „La Pucelle“? Не смей!
— Няма да посмея ли?! Късмет ще извадиш, ако тя изобщо някога ти проговори.
Хитра усмивчица.
— Мосю забравя, че Девата не знае да чете.
— Ще се погрижа да се научи. Или още по-добре — сам ще й прочета поемата. Неграмотна е, спор няма, но, да му се не види, глуха не е!
Волтер го изгледа кръвнишки и измърмори:
— Между Сцила и Харибда…
Какво ли замисляше този остър като скалпел ум? Той — или то — интегрираше в дигиталния свят по-бързо от всеки сим, който Марк беше виждал някога. След като минеше дебатът, Марк се закле да оголи този ум и отново да изследва остриетата му, да сложи пластовете му от процесори под скопа. А там имаше и един странен спомен отпреди осем хиляди години. Селдън се държеше малко странно по този повод…
— Обещавам да напиша la lettre, само ако ми позволите да я видя още веднъж. В замяна ти ще ми се закълнеш дори да не споменаваш „La Pucelle“ пред Девата.
— Не се майтапя — предупреди го Марк. — Ще следя всеки твой ход.
— Както кажеш.
Марк върна Волтер в кафенето, където го чакаха Жана и Гарсон 213-ADM и прекарваха през ума си собствените си интроспекции. Едва ги поздрави и вниманието му за миг бе отвлечено от почукване по вратата — Ним.
— Каф?
— Да — Марк отново погледна кафенето сим. Нека да се виждат. Колкото повече знаеше Волтер, толкова по-остър щеше да е по-нататък.
— Имаш ли от онази сензопудра? Днес какъв зор видях…
11.
— Какво ще поръчате? — попита Гарсон 213-ADM и направи широк жест с ръка.
Трудно му беше да следи споровете между Девата и мосю по темата дали същества като самия него притежават душа. Мосю май беше убеден, че изобщо никой не притежава душа, а това вбесяваше Девата. Спореха толкова разпалено, че не забелязаха изчезването на странното призрачно присъствие, което обикновено ги следеше, „програматора“ на това пространство.
Сега бе шансът на Гарсон да помоли мосю да ходатайства за него и да помоли господарите човеци да му дадат име. 213 ADM беше просто механизмов код: 2 означаваше функцията му, механокелнер; 13 определяше, че мястото му е в този сектор, а ADM означаваше „Aux Deux Magots“. Беше убеден, че шансовете му да привлече вниманието на меденорусата готвачка на аламинути ще нараснат, ако има човешко име.
— Мосю, мадам, какво ще обичате, моля?
— Какъв смисъл има да поръчваме? — тросна се мосю. Ученето като че ли не подобряваше търпението, отбеляза Гарсон. — Нищичко не можем да вкусим!
Гарсон направи съчувствен жест с две от четирите си ръце. Нямаше опит с човешките сетива освен със зрението, слуха и рудиментарното осезание — те му бяха необходими в работата. Би дал какво ли не, за да може да вкусва, да чувства; човеците сякаш изпитваха от това такова удоволствие!
Девата прегледа менюто и смени темата:
— За мен обичайното. Крайшник хляб… ще опитам крайшник от фина франзела — за разнообразие…
— Фина франзела! — удиви се мосю.
— И за да я топя — малко шампанско.
Мосю размаха ръка, сякаш му беше горещо.
— Похвално, гарсон — прекрасно си сторил, че си научил Девата да чете менюто.
— Мадам Учен ми разреши — отвърна Гарсон. Не искаше да си има неприятности с човеците господари, които можеха всеки миг да му дръпнат шалтера.