Архангел Михаил, света Катерина, света Маргарита, през чиито уста гласовете й говореха често, откликваха яростно на това, че неволно бе започнала да усвоява „Пълните съчинения“ на мосю Аруе. Особено обидни за Михаил бяха „Нютоновите елементи“, чиято философия Михаил смяташе за несъвместима с тази на Църквата — всъщност, със собственото си съществуване.
Самата Дева не беше толкова сигурна. За своя изненада тя откри поезия и хармония в уравненията, които доказваха — сякаш затова се изискваше доказателство — ненадминатата реалност на Създателя, чиито физични закони можеха да са измерими, но не и целите му.
Как така позна тези красоти, си беше доста тайнствено. Тя виждаше вътре в изчисленията на силата и движението, във вихъра на думите. Тези неща тя усещаше с цялата си същност, директно, сякаш проникната от божествено прозрение. Красотите идваха като изневиделица. Как можеше да отхвърли тя върховните възприятия?
Подобно божествено проникване трябва да е свещено. То идваше при нея като порой от спомени, умения, асоциации, само че доказани още веднъж, че са изпратени от Бога. Магьосницата измърмори нещо за компютърни файлове и субагенти, но това бяха заклинания, а не истини.
Но онова, което разгневяваше Девата най-вече и я караше да дрънка и да опъва веригите си — докато уплашена за невредимостта й, Магьосницата не освободи стегнатите й китки и глезени, — беше неговата незаконно отпечатана непристойна поема за нея самата. Низки, долни стихове!
Веднага щом се увери, че Гласовете са се оттеглили, тя размаха копие от „La Poucelle“ пред магьосницата, притеснена, че целомъдрените свети Катерина или Маргарита, които временно бяха изчезнали, но без съмнение щяха да се върнат, насила могат да бъдат подложени на този развратен текст. И двете светици вече я бяха упреквали за глупавите й момичешки мисли за това колко привлекателен би могъл да бъде мосю Аруе — що за мисли?!, — ако махне нелепата перука и лилавите панделки.
— Как смее мосю Аруе да ме представя по този начин? — ругаеше тя, макар и да знаеше много добре, че упоритият й отказ да го нарича Волтер го дразнеше до безкрайност. — Прибавя девет години към възрастта ми, отрича Гласовете като нагла лъжа. Този непоносим всезнайко нарича себе си и историк! Ако и другите му исторически произведения са такива — те, а не моето тяло заслужават огъня.
Девата вдигна десницата си така, както я вдигаше, когато повеждаше своите войници и рицари на Франция в битка срещу английския крал и неговите пълчища — към които, сега го виждаше ясно, принадлежеше и мосю Аруе дьо Волтер. Femme inspiratrice — жена воин, изпитваща силно отвращение към убийството, — повеждаше цялостна война срещу това, това… Тя се задъха от възмущение.
— Този новобогаташ, буржоа парвеню, любимец на аристокрацията, който нивга не е познал истинско желание или нужда и си мисли, че конете се раждат, впрегнати в каручки!
— Докарайте го тук! — възмути се и Магьосницата, заразена от гнева на Девата. — Това искаме!
— Къде е той?! — настоя Девата. — Къде е тази плитка писоарна вадичка?!
Странно, магьосницата като че ли бе доволна от всичко това, сякаш то съвпадаше с някакви нейни планове.
16.
Волтер пращеше от задоволство. Кафенето изникна — сияйна реалност, независимо от съгласието или знанието на своите господари-човеци.
Субрутината завършена — увери го тих гласец. Той накара кафенето да изчезне и отново да се появи още три пъти, за да се увери, че е овладял техниката.
Какви глупаци бяха тези господари — да си мислят, че могат да накарат Великия Волтер да играе по свирката им! Но сега идваше истинското изпитание, сложната процедура, която щеше да докара тук Девата в цялата й женствена дълбина, която той бе решен да измери.
Беше овладял сложната логика на това място, след като мъжът-учен му бе дал онези способности. Да не би да го мислеха за някакво животно, неспособно да прилага игривия разум в техните логически лабиринти? Бе открил своя път, след като бе проследил лъкатушещите електронни пътеки, бе измислил командите. И Нютон беше също толкова мъчен, а го бе проумял, нали така?
А сега — Девата. Той изигра дигиталния си танц, логиката му, и…
Тя се появи в кафенето.
— Ти, измет такава! — възкликна тя с насочено копие.
Не очакваше точно такъв поздрав. Но после забеляза копието на „La Pucelle“, което висеше на върха на пиката й.
— Cherie — изгука той; каквато и да е обидата, най-добре е да се извиниш колкото се може по-рано. — Мога да ти обясня.
— Там ти е целият проблем — отвърна Девата. — Обясняваш, обясняваш, все обясняваш! Пиесите ти са по-скучни от проповедите, които бях принудена да слушам в гробището в Свети Оуен. Бесните ти нападки срещу свещените тайнства на Църквата разкриват плитък и безчувствен ум, лишен от благоговение и чудо.