17.
— Направих го! — извика Марк към Ним на интерофисния екран. — Оттук нататък той ще може да казва каквото си иска. Изтрих му всички свади с властите, които някога е имал.
— А така — ухили се Ним.
— А според тебе трябва ли да изтрия и дърленията с баща му?
— Не съм убеден — отвърна Ним. — Какви са били те?
— Доста яки. Баща му е бил строг, имал е „янсенистки“ възглед.
— Това пък какво е? Спортен отбор?
— Попитах го. Той ми рече „Католическа версия на протестант“. Според мен не става дума за спортни отбори. Нещо такова, че грехът бил навсякъде и че удоволствието е нещо отвратително — най-обикновена примитивна религия, от обичайните за Мрачните векове.
Ним се ухили.
— Повечето работи са отвратителни само когато се правят както трябва.
Марк се разсмя.
— Твърде вярно. И все пак, може би за първи път заплахата за цензура е дошла точно от неговия старец.
Ним се замисли.
— Тревожат те нестабилностите в характеровото пространство, нали?
— Възможно е да се случи.
— Но искаш инстинкта на убиец, нали?
Марк кимна.
— Мога да му сложа някакви редактиращи алгоритми, да озаптяват нестабилностите.
— Точно така. Не че ще ти трябва напълно с всичкия си след края на дебата, тъй де.
— И да се повреди, няма да боли.
Марк се намръщи.
— Чудя се… Трябва ли да преминаваме през това?
— Хей, ама какъв избор имаме? Сектор Джунин иска турнир — ние им го доставяме. Пито-платено.
— Но ако онези, императорските, се хванат да ни преследват заради незаконни симове…
— Аз обичам опасностите, страстта. — отвърна Ним. — Пък и ти винаги си бил съгласен с мен.
— Да, ама… защо бракмите напоследък са взели да поумняват? Не са чак толкова мъчни за произвеждане.
— Старите забрани се изхабяват, приятелю. А и това много пъти е възниквало. Просто са го потискали, това е.
— Чрез какво?
Ним сви рамене.
— Политика, обществени сили — кой знае? Искам да кажа, хората се притесняват от мислещите машини. Не им се доверяват.
— Ами ако външно не можеш да ги различиш от хората?
— А?! Това е пълна лудост.
— Може би една наистина умна машина не би искала да се състезава с хората.
— По-умна от добрия стар Марк? Такава не съществува.
— Но биха могли… евентуално.
— Невъзможно. Зарежи това. Хайде на работа.
18.
Сибил седеше нервно до мосю Бокър в Големия колизей. Намираха се близо до Императорските градини и над всичко като че бе надвиснала някаква важност.
Не спираше да барабани с нокти — най-хубавия й, строго официален комплект — по коленете си. Сред бръмченето на още четиристотин хиляди зрители в огромната купа тя нетърпеливо чакаше появата на Девата и Волтер на гигантския екран.
Цивилизацията — помисли си тя — беше малко досадна. Времето, прекарано със симовете, бе отворило очите й за силата, буйното електричество на тъмното минало. Тогава е имало войни, колели са се — и всичко това, както се предполага, заради идеи.
А сега, повито в пелените на Империята, човечеството беше меко. Вместо кървави битки, убедително окончателни, имаше „свирепи“ търговски войни, атлетично млатене… А напоследък бе излязла модата на дебатите.
Този сблъсък между симове, предаван по целия Трантор, щеше да бъде гледан от над двайсет милиона домакинства. Излъчваха го и в цялата Империя, навсякъде, където се завираха скърцащите фунии на червеевите дупки. Грубата жизненост на праисторическите симове бе безспорна; самата тя го чувстваше — пулсът й се беше ускорил.
Едва няколкото интервюта със симовете и образите им, мярнали се два-три пъти, бяха заинтригували 3D-публиката. Онези, които изтъкваха вековните закони и забрани, бяха навикани. Въздухът пращеше от жажда за новото. Никой не бе очаквал, че този дебат ще се разрасне до такива размери.
Това можеше да се разрасне. Само след седмици Джунин можеше да зарази целия Трантор с ренесанс.
А тя, разбира се, щеше да приеме и най-малката трошичка чест за това.
Тя се огледа към президента и другите служители с най-висш ранг на „Артифис асоушиейтс“ — всички те бърбореха радостно.
Президентът, за да демонстрира неутралност, бе седнал между Сибил и Марк, които не си говореха помежду си от последното събрание насам.
От другата страна на Марк клиентът му, представителят на Скептиците, преглеждаше програмата; до него седеше Ним. Мосю Бокър сръчка Сибил.
— Това не може да бъде онова, за което го мисля — рече той.