Истинността на това подразбиране се простира отвъд рационалните доказателства. Нито пък в Природата съществува нещо, което да го изисква.
И все пак, извиси глас Волтер, в Природата не съществува нищо по-очевидно от работата на един разум, по-велик от човешкия — който човекът е способен, в известни граници, да разчете. Това, че човек може да разгадае тайните на Природата доказва онова, което отците на Църквата и всички основатели на най-великите световни религии винаги са твърдели: че човешкият разум е отражение на същия онзи Божествен разум, сътворил Природата.
Ние сме създания на Всемогъща сила, чиято Сила се отразява в нас. И Това отражение в нас може да бъде оправдано наречено наша универсална, безсмъртна и все пак индивидуална душа.
— Ти възхваляваш свещениците! — възкликна Девата, заглушена от избухналия сред тълпата пандемониум.
— Действието на случайността — продължи Волтер — по никой начин не доказва, че Природата и Човекът — който е част от Природата, и като такъв — отражение на нейния Създател — по някакъв начин са възникнали случайно. Случайността е един от принципите, чрез които действа природният закон.
Тълпата замърмори объркано. Волтер забеляза, че имат нужда от афоризъм, за да се убедят окончателно. Много добре.
— Несигурността е сигурна, приятели. Сигурността е несигурна.
Ала те не утихнаха, напротив. Пак много добре.
Той сви юмруци и изкрещя с изненадващо мощен бас:
— Човекът, също като самата Природа, е свободен и ограничен едновременно.
Бил съм много погрешно разбран. Аз живях в епоха, когато грешките на вярата изобилстваха, докато гласът на разума трябваше да се бори, за да бъде чут. Сега като че вярно се оказва обратното. Разумът се подиграва на вярата. Разумът крещи, а вярата шепне. Както доказа екзекуцията на най-великата и най-вярна героиня на Франция — широк, щедър замах към Жана — вярата без разум е сляпа. Но, както доказва суетата на голяма част от живота ми, разумът без вяра е немощен.
Някои от онези, които бяха дюдюкали и свиркали, сега примигаха със зяпнали уста — а после завикаха одобрително… докато, забеляза той, онези, които преди ръкопляскаха, сега свиркаха и дюдюкаха. Волтер погледна крадешком Девата.
20.
Далече долу сред разбунената тълпа Ним се обърна към Марк:
— Какво?!
Марк бе пребледнял.
— Проклет да съм, ако знам.
— Ъхъ — рече Ним. — Може би буквално.
— Божествеността няма да бъде подиграна! — извика мосю Бокър. — Вярата ще пребъде!
Волтер преотстъпи подиума на съперничката си за смаяна радост на Пазителите. Виковете им се равняваха на ужасената невяра на Скептиците.
Марк измърмори:
— Волтер, лишен от своя гняв към властта, е и не е Волтер; — Той се обърна към мосю Бокър. — Боже мой! Вие може да излезете прав.
— Не, Бог си е мой! — тросна се мосю Бокър. — И никога не греши.
Девата огледа масите на това преддверие адово от високото си място. Странни мънички съдове за души бяха те, люлееха се там долу като житото в лятна буря.
— Мосю е абсолютно прав! — прокънтя гласът й над стадиона. — Нищо в природата не е по-очевидно от това, че и природата, и човекът наистина притежават душа!
Скептиците задюдюкаха. Пазителите завикаха. Другите — които приравняваха схващането, че природата притежава душа, с езичеството, проблесна в ума и — се мръщеха, заподозрели някакъв капан.
— Всеки, който е бил сред природата край родното ми село Домреми или в огромната мраморна църква в Руан, ще свидетелства, че природата, творение на една божествена сила, и човекът, създател на чудеса — като това място тук, на магически творения — и двамата притежават интензивно съзнание, душа!
Тя му махна с изящната си ръчица, докато тълпата — дали техният размер не издаваше колко дребнички са душите им? — се успокои.
— Но онова, което моят блестящ приятел не спомена, беше как фактическото съществуване на душата е свързано с обсъждания въпрос: дали механичните разуми, такива като неговия собствен, притежават душа.
Тълпата тропаше, дюдюкаше, викаше, свиркаше и ревеше. Предмети, които Девата не можеше да разпознае, плаваха из въздуха. Появиха се полицаи и издърпаха от тълпата разярени мъже и жени, които като че бяха получили пристъпи, или пък внезапно ги бе обзел божествен дух.
— Човешката душа е божествена! — извика тя.
Одобрителни писъци, крясъци на отричане.
— Тя е безсмъртна!
Врявата бе толкова силна, че хората затулваха ушите си с ръце, за да заглушат шума, който вдигаха самите те.
— И уникална. — прошепна Волтер. — Поне аз със сигурност съм. И ти също.