— Тя е уникална! — изкрещя Жана с пламнали очи.
Волтер скочи до нея на крака.
— Съгласен съм!
Паството кипеше като гърне, оставено да ври, забеляза тя.
Девата не обръщаше внимание на бушуващите в краката й тълпи. Тя гледаше Волтер със смаяно и нежно съмнение.
За нейно собствено смайване и за надигащата се сред тълпата истерия тя се усети, че обяснява философията на дигиталното Аз — и то с огнена страст, каквато не бе изпитвала, откакто пришпори коня си и се втурна в свещената битка. В умоляващото море от широко разтворени очи под нея тя усети нуждата на това време и място за плам и убедителност.
— Невероятно! — цъкна с език Волтер. — От всички хора — ти да имаш математически талант!
— Вложиха го в мен — отвърна тя, надвиквайки оглушителната врява.
Пренебрегвайки виковете, Девата отново забеляза сред тълпата фигура, която по някакъв начин много приличаше на Гарсон. Едва го различаваше от такова разстояние, въпреки огромния си ръст. И все пак усещаше, че той я гледа така, както тя бе гледала епископ Кошон, най-злобния и безмилостен от нейните потисници.
Вниманието й се върна рязко отново към виещите маси и далечния… човек. Тази фигура по своята същност не бе човешка, усети тя. Тя изглеждаше като човек, но чувствителните й програми й подсказваха друго.
Ала какво ли беше той — то — тогава?
Изведнъж пред очите й проблесна силна светлина. И трите гласа, които чуваше, заговориха, ясно и натъртено — надвикваха дори врявата. Тя слушаше и кимаше.
— Вярно е — обърна се тя към тълпата. Беше се доверила на гласовете да говорят чрез нея, — че само Всемогъщият може да създава души! Но тъкмо така Христос от безкрайната си любов и милост не би могъл да лиши от душа механичните същества. И всички други. — Наложи се да изкрещи последните си думи, за да надвика рева на тълпата. — Дори и перукерите!
— Еретичка! — изкрещя някой.
— Увърташ!
— Предателка!
— Първоначалната присъда е била справедлива! — кресна някой. — Трябва пак да я изгорят на стълба!
— Пак ли? — повтори Девата. После се обърна към Волтер. — Какво искат да кажат с това „пак“?
Волтер небрежно бръсна една прашинка от бродираната си сатенена жилетка.
— Нямам ни най-малка представа. Знаеш ги как си измислят човешките същества и колко са извратени. — После й намигна хитро и добави: — Да не споменавам и че са ирационални.
Думите му я успокоиха, но тя загуби странния човек от погледа си.
21.
— Аз съм измамник, така ли? — кресна Марк на Сибил. Тълпата в Колизея вреше и кипеше. — Жана д'Арк обяснява компютативна метафизика? И измамникът съм аз?
— Ти го започна! — отвърна Сибил. — Мислиш си, че не знам кога офисът ми се подслушва? Мислиш си, че си имаш работа с аматьорка?
— Ами, аз…
— И че не мога да позная матрица за ограничаване на характера, когато видя такава, лепната за моя сим на Жана?
— Не, аз…
— Мислиш си, че не съм чак толкоз умна, така ли?
— Това е скандално! — възкликна мосю Бокър. — Какво сте направили? Насмалко да повярвам в магиите!
— Искаш да кажеш, че не вярваш в тях ли? — обади се клиентът на Марк, вечният Скептик. Двамата с Бокър подхванаха спор и се включиха в негодуващите викове на тълпата, вече истеризирала докрай.
Президентът на „Артифис асоушиейтс“ разтриваше слепоочията си и мърмореше: „Край. Свършено е с нас. Никога няма да можем да обясним.“
Нещо привлече вниманието на Сибил. Механичният човек, който бе забелязала по-рано, хванал за ръка меденорусата си спътница-жена, бързаше по пътеката към екрана. Докато минаваше покрай нея, една от трите му свободни ръце случайно забърса полата й.
— Пардон — рече онова и се спря, колкото Сибил да прочете табелата на гърдите му.
— Това нещо посмя да те докосне?! — възкликна мосю Бокър с подуто от гняв лице.
— Не, не, нищо подобно — отвърна Сибил. Механичният човек, повлякъл жената подире си, се втурна към екрана.
— Познаваш ли го? — попита Марк.
— Така да се каже — отвърна Сибил. В кафе-сима тя бе моделирала интерактивния герой Гарсон 213-ADM по него. Вероятно мързелът я бе накарал просто да холокопира физическия облик на стандартно тяло на бракма. Както и всички хора на изкуството, и симпрограмистите вземаха от живота — те не го създаваха.
Тя гледаше как бракмата — мислено вече го наричаше Гарсон — разбутва с лакти навалицата по претъканата пътека, покрай пищящите, викащи „ура“ и дюдюкащи хора и си пробива път към екрана.
Напредването им не мина незабелязано. Обзети от отвращение — механичен човек да държи за ръка привлекателно, меденорусо младо момиче! — Пазителите крещяха по тях обиди и разни епитети.