— Минаха само три дни, нали? — попита Сим и отново седна на стола си.
— Ще ме изключат — кимнах аз. — А Мола ще си има неприятности, задето не е споменала за раните ми. Магистър Аруил не прощава такива неща. Вероятно и вие двамата ще бъдете замесени. Не искам това да се случи.
За момент потънахме в мълчание. Единственият звук бе далечната врява на пълната обща стая долу. Седнах на леглото.
— Има ли изобщо нужда да обсъждаме кой прави това? — попита Сим.
— Амброуз — казах аз. — Винаги е Амброуз. Сигурно е намерил капка от кръвта ми върху парче керемида на покрива. Трябваше да се сетя за това още преди няколко дни.
— Как е разбрал, че е твоя? — попита Симон.
— Защото го мразя — ядно отвърнах аз. — Разбира се, той знае, че съм бил аз.
— Не. Не е в негов стил — бавно поклати глава Уил.
— Не е в негов стил? — попита Симон. — Той е накарал жената да упои Квоте с „топката от сливи“. Миналия семестър нае онези мъже да го нападнат в уличката.
— Точно това имах предвид — отбеляза Уилем. — Амброуз не се опитва да навреди сам на Квоте. Той урежда други хора да го направят вместо него. Намерил е жена, която да го упои. Платил е на ония главорези да го наръгат с нож. Обзалагам се, че и това го прави някой друг по негова поръчка.
— Все същото е — казах аз. — Знаем, че той стои зад това.
— Не разсъждаваш правилно. Не че Амброуз не е мръсно копеле. Такъв е. Но е умно мръсно копеле. Внимава да се разграничи от всичко, което прави.
— Уил има право. — Сим изглеждаше несигурен. — Когато те наеха за музикант в „Кон и четворка“, не той купи мястото и те уволни. Накара зетя на барон Петр да го стори. Никакви следи не водят към самия Амброуз.
— Сега отново няма никаква връзка с него — отбелязах аз. — Това е хубавото на симпатията. Няма директна връзка.
Уил поклати глава.
— Ако те намушкат с нож в някоя уличка, хората ще бъдат шокирани. Но такива неща се случват непрекъснато по целия свят. Какво би станало обаче, ако паднеш на обществено място и от теб бликне кръв заради някоя „злонамерена постъпка“? Хората ще са направо ужасени. Магистрите ще прекъснат занятията. Богатите търговци и благородници ще чуят за това и ще прекратят обучението на децата си. Ще докарат приставите от Имре.
Симон потри челото си и замислено вдигна поглед към тавана. След това кимна сякаш на себе си, в началото колебливо, а след това по-уверено.
— В това има смисъл — каза той. — Ако Амброуз е намерил някаква кръв, може да я е предал на Джеймисън и да го е накарал той да нападне крадеца. Тогава няма да има никаква нужда хората в Медика да се оглеждат за подозрителни наранявания и подобни неща.
— Амброуз обича отмъщението — изтъкнах мрачно аз. — Може да е скрил кръвта от Джеймисън и да я е запазил за себе си.
Уилем поклати глава.
— Уил е прав — въздъхна Сим. — Симпатистите не са чак толкова много, а всеки знае, че Амброуз ти има зъб. Той е твърде внимателен, за да направи нещо такова. Така следите ще водят право към него.
— А и — добави Уил — от колко време продължава това? От доста дни. Наистина ли мислиш, че Амброуз може да изтрае толкова дълго, без да ти натрие носа? Поне малко?
— Тук си прав — неохотно признах аз. — Това не е типично за него.
Знаех, че това е работа на Амброуз. Усещах го дори в червата си. По някакъв странен начин почти ми се искаше да е той. Това щеше да направи нещата толкова по-прости.
Но да искаш нещо, не означава, че то непременно ще е такова, каквото ти се ще. Поех си дълбоко дъх и се насилих да обмисля положението трезво.
— Би било много необмислено от негова страна — признах аз накрая, — а той не е човек, който би си изцапал ръцете. — Въздъхнах. — Добре. Чудесно. Сякаш това, че един човек се опитва да съсипе живота ми, не е достатъчно.
— Кой би могъл да бъде? — попита Симон. — Един обикновен човек не би могъл да направи нещо подобно с косъм, не съм ли прав?
— Дал би могъл — отвърнах аз, — както и Килвин.
— Вероятно е безопасно да предположим — сухо отбеляза Уилем, — че никой от магистрите не се опитва да те убие.
— Тогава трябва да е някой, който използва кръвта му — предположи Сим.