Направих изчисления наум.
— Ще приемеш ли една унция сребро и една макара фино изтеглена златна тел? — попитах аз и ги извадих от джобовете на плаща си.
Тъмните очи на Слийт се замъглиха леко, докато той самият правеше сметки наум.
— Добре се пазариш. — Той взе макарата с лъскава тел и малкото сребърно кюлче. — Зад работилницата за щавене на кожи на Гримсом има бъчва за дъждовна вода. Арбалетът ще е там след петнайсет минути. — Той ме погледна обидено. — Два часа? Май изобщо не знаеш нищо за мен.
Часове по-късно Фела се появи измежду лавиците с книги в Архива и ме завари с ръка върху вратата с четирите плочи. Не се опитвах точно да я отворя, а просто я натисках. Проверявах дали е здраво затворена. Беше.
— Предполагам, че не казват на писарите какво има зад нея? — попитах я аз, без да се надявам на отговор.
— Ако казват, то поне на мен още не са — отвърна Фела, като пристъпи по-близо и прокара пръсти по издълбаните в камъка букви — „ВАЛАРИТАС“. — Веднъж сънувах сън за вратата. В него „Валаритас“ беше името на отдавна мъртъв крал. Зад вратата беше неговият гроб.
— Еха — възкликнах аз, — това бие моите сънища за нея.
— Какви са твоите? — поинтересува се тя.
— Веднъж сънувах, че виждам светлина през ключалките, но обикновено просто стоя тук, гледам я и се опитвам да вляза вътре. — Намръщих се към вратата. — Сякаш това, че стоя пред нея наяве, не е достатъчно обезсърчаващо, та го правя и насън.
Фела тихо се засмя, след което се извърна встрани от вратата и ме погледна.
— Получих съобщението ти — рече тя. — Какъв е този изследователски проект, за който споменаваш толкова неопределено?
— Да отидем да поговорим на някое по-уединено място — предложих аз. — Историята е доста дълга.
Отидохме до едно от леговищата за четене и след като затворих вратата, й разказах цялата история с всички произтичащи от нея затруднения. Признах й, че някой практикува „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Както и че не мога да отида при магистрите от страх да не разкрият, че аз съм се вмъкнал в стаите на Амброуз. И че имам нужда от грам да се защитя, но не познавам достатъчно сигалдрията, за да си направя такъв.
— „Злонамерена постъпка“ — тихо повтори тя и смаяно поклати глава. — Сигурен ли си?
Разкопчах ризата си и я свалих от рамото си, за да й покажа тъмната синина от нападението, което успях да спра само частично.
Тя се наведе и я разгледа.
— И наистина не знаеш кой може да е виновникът?
— Всъщност не — отвърнах аз, като се опитах да не мисля за Деви, защото засега не исках да признавам за доста лошото решение, което бях взел. — Съжалявам, че те въвличам в това, но ти си единствената…
— Не се безпокой — размаха ръце Фела. — Казах ти да ме потърсиш, ако някога имаш нужда от услуга, и се радвам, че го направи.
— Радвам се, че се радваш — рекох аз. — Ако можеш да ми помогнеш с това, аз ще ти дължа услуга. Ставам все по-добър в търсенето на нещата, които ми трябват тук, но все още съм новак.
— Нужни са години, за да се научиш да се ориентираш в Книгохранилището — кимна Фела. — То е като истински град.
— И аз го приемам така — усмихнах се аз. — Не съм живял тук достатъчно дълго, за да науча преките пътеки.
— А предполагам, че ще имаш нужда от тях. — Фела направи лека гримаса. — Ако Килвин наистина смята сигалдрията за опасна, повечето от книгите, които търсиш, ще бъдат в неговата лична библиотека.
Усетих как стомахът ми се сви.
— Лична библиотека?
— Всички магистри имат лични библиотеки — делово обясни Фела. — Разбирам малко от алхимия, затова помагам за откриването на книги с формули, които Мандраг не би искал да попаднат в неподходящи ръце. Писарите, които имат познания по сигалдрия, правят същото за Килвин.
— Но тогава това е безсмислено — въздъхнах аз. — Ако Килвин е заключил всички тези книги, няма никакъв шанс да намеря онова, което търся.
— Системата не е съвършена — усмихна се Фела и поклати глава. — Едва една трета от Архива е картотекирана както трябва. Вероятно онова, което търсиш, все още се намира някъде в Книгохранилището. Просто трябва да бъде открито.
— Даже няма да ми трябва цялата схема — казах аз. — Ако знам само няколко правилни руни, навярно ще успея да измисля останалите.
— Дали това е наистина разумно? — погледна ме обезпокоено тя.