— Разумността е лукс, който не мога да си позволя — отвърнах аз. — Уил и Сим ме пазят вече две нощи. Не могат да спят на смени през следващите десет години.
Фела си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.
— Вярно е. Можем да започнем първо с картотекираните книги. Може би писарите са пропуснали онова, което ти трябва.
Събрахме десетина книги по сигалдрия и се затворихме в едно отдалечено леговище за четене на четвъртия етаж. Заехме се да ги преглеждаме една по една.
Започнахме с надеждата да намерим изчерпателна схема на грам, но колкото повече часове минаваха, толкова повече надеждата отслабваше. Ако не пълна схема, то навярно можехме поне да намерим описание на такава. Може би отпратка към използваната последователност от руни. Или името на поне една руна. Някакъв намек или следа. Някой откъс. Каквато и да е част от загадката.
Затворих последната от книгите, които бяхме донесли в леговището за четене. Кориците й прилепнаха с глухо тупване.
— Нищо ли няма? — уморено попита Фела.
— Нищо. — Разтърках лицето си с две ръце. — Дотук с надеждата да ни излезе късметът.
Фела сви рамене и направи гримаса, след което изкриви глава на една страна, за да опъне врата си.
— Беше логично да започнем да търсим на най-очевидните места — отбеляза тя. — Но това са същите места, които писарите са претърсвали и за Килвин. Просто ще трябва да ровим по-надълбоко.
Чух далечния звук от камбанарията и се изненадах колко много пъти удари камбаната. Бяхме търсили повече от четири часа.
— Пропусна занятията си — казах аз.
— Беше само геометрия.
— Ти си забележителен човек. Каква е най-добрата възможност, с която разполагаме сега? — попитах.
— Дълго и бавно претърсване на Книгохранилището. Но това ще е все едно да търсим злато в пясък. Ще са ни нужни десетки часове, и то ако двамата работим заедно, за да не търсим на едни и същи места.
— Мога да доведа Уил и Сим да помагат — предложих аз.
— Уилем работи тук, но Симон никога не е бил писар, той вероятно само ще ни пречи.
— Познаваш ли Сим достатъчно добре?
— Не особено — призна тя. — Виждала съм го наоколо.
— Подценяваш го — предупредих я аз. — Хората непрекъснато го правят. Сим е много умен.
— Всеки е умен — възпротиви се Фела. — Сим е мил, но…
— Точно в това е проблемът — прекъснах я аз. — Той е мил. Любезен е и хората приемат това за слабост. И е щастлив, а хората взимат това за глупост.
— Не исках да кажа това — възрази тя.
— Знам — отвърнах аз и потрих лицето си. — Съжалявам. Последните дни бяха тежки. Мислех си, че Университетът ще бъде различен от останалата част на света, но той е като всяко друго място — хората угаждат на надути и невъзпитани копелета като Амброуз, докато добрите души като Симон са смятани за глупаци.
— Ти какъв си? — с усмивка попита Фела, като започна да подрежда книгите. — Надуто копеле или добра душа?
— Това ще го разбера по-късно. В момента имам по-неотложни грижи.
26.
Доверие
Макар да бях почти сигурен, че Деви не е отговорна за „злонамерената постъпка“, трябваше да съм глупак да не обърна внимание на факта, че тя притежава кръвта ми. Така че когато стана ясно, че изработката на грам ще изисква много време и усилия, осъзнах, че е дошло време да я посетя и да се убедя, че тя не стои зад това.
Денят беше отвратителен — духаше леден и влажен вятър, който режеше дори и през дрехите. Нямах ръкавици, нито шапка и трябваше да се задоволя с това да сложа качулката си и да увия ръце в плата на плаща, като го придърпвах по-плътно върху раменете си.
Докато пресичах Каменния мост, ми хрумна нова мисъл — може би някой беше откраднал кръвта ми от Деви. В това имаше повече смисъл, отколкото във всичките ми досегашни теории. Трябваше да се уверя, че бутилката с кръвта ми е на безопасно място. Ако все още беше при Деви и печатът не беше докосван, щях да знам, че тя не е замесена.
Отидох до западния край на Имре, където спрях в една кръчма, за да си взема малка бира и да се постопля до огнището. След това минах през добре познатата ми уличка и се изкачих по тясното стълбище зад месарския магазин. Въпреки студа и скорошния дъжд във въздуха все така се носеше миризмата на гранясала мас.
Поех си дълбоко въздух и почуках на вратата.
Тя се отвори след минута и през тесния процеп надникна лицето на Деви.