— Я, здравей — поздрави ме тя. — По работа ли си дошъл или за удоволствие?
— Предимно по работа — признах аз.
— Жалко — рече тя и отвори по-широко вратата.
Докато влизах в стаята, се спънах, непохватно се блъснах в нея и за момент се подпрях на рамото й, за да запазя равновесие.
— Съжалявам — смутено смотолевих аз.
— Изглеждаш ужасно — отбеляза Деви, докато залостваше вратата. — Надявам се да не си дошъл за още пари. Не давам заеми на хора, които изглеждат така, сякаш идват от тридневен запой.
Отпуснах се уморено в един стол.
— Донесох ти книгата — казах аз, като я извадих изпод плаща и я сложих върху бюрото й.
Деви кимна и леко се усмихна.
— Какво мислиш за добрия стар Малкаф?
— Сух, многословен и скучен.
— Освен това няма и много картинки — натякна ми тя, — но не това имах предвид.
— Теориите му за възприятието като активна сила са интересни — признах аз. — Но той пише така, сякаш се страхува да не би някой наистина да го разбере.
Деви кимна и сви устни.
— И аз горе-долу това си помислих. — Тя се протегна и придърпа книгата по-близо до себе си. — Какво мислиш за главата, посветена на ориентацията в пространството?
— Изглежда, че той черпи информация от кладенеца на дълбокото си невежество — отвърнах аз. — В Медика съм срещал хора с ампутирани крайници. Не мисля, че Малкаф някога е имал подобни проблеми.
Наблюдавах я за някакъв знак, че изпитва чувство на вина, за някаква индикация, че е отговорна за извършването на „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Но нямаше нищо такова. Тя се държеше съвсем нормално — весела и духовита както обикновено. Но аз съм израснал сред актьори. Знам колко много начини има да скриеш истинските си чувства.
— Нещо ми се виждаш много сериозен. — Деви се намръщи престорено. — Какво си се умислил?
— Имам няколко въпроса — отвърнах аз уклончиво — и те не са свързани с Малкаф.
— Уморих се да се интересуват само от интелекта ми. — Тя се облегна назад и протегна ръце над главата си. — Кога ли ще намеря някое мило момче, което да се интересува от мен само заради тялото ми? — Започна да се изтяга лениво, но спря по средата и ме погледна озадачено. — Очаквах от теб някоя остроумна забележка. Обикновено реакцията ти е доста по-бърза.
— Много неща са ми на главата — оправдах се със слаба усмивка аз. — Не мисля, че днес съм в състояние да участвам в състезания по съобразителност.
— Никога не съм смятала, че можеш да се състезаваш по съобразителност с мен — заяви тя. — Но обичам да се шегувам от време на време. — Наведе се напред и подпря ръце върху бюрото. — За какви въпроси става дума?
— В Университета занимаваше ли се сериозно със сигалдрия?
— Лични въпроси? — повдигна вежди Деви. — Не. Не ме интересуваше особено. Отнема твърде много време за моя вкус.
— Не приличаш на жена, която има нещо против да загуби малко от времето си — отбелязах аз и успях да се усмихна леко.
— Така е по-добре — одобрително ме похвали тя. — Знаех, че можеш да го направиш.
— Предполагам, че нямаш някакви книги по сигалдрия за напреднали? — попитах аз и добавих: — В които да има от онези неща, до които на ре’ларите им е забранен достъп?
— Не — поклати глава Деви. — Имам обаче някои много добри алхимически текстове. Неща, които никога няма да намериш в скъпоценния си Архив. — Тя изрече последните думи с язвителен тон.
В този момент нещата дойдоха по местата си. Деви не би била толкова небрежна, че да позволи на някого да открадне кръвта ми. Не би я продала за бърза печалба. Тя нямаше нужда от пари. Нямаше ми и зъб.
Но би направила всичко, за да влезе в Архива.
— Странно е, че споменаваш алхимията — казах аз възможно най-спокойно. — Чувала ли си за нещо, което се нарича „топка от сливи“?
— Чувала съм — непринудено отвърна тя. — Доста неприятно нещо. Мисля, че имам формулата. — Леко се завъртя на стола си и се обърна към лавицата. — Искаш ли да я видиш?
Лицето й не я издаде, но с достатъчно практика всеки може да контролира изражението си. Езикът на тялото й също не я издаде. Само в раменете й се появи леко напрежение, известен намек за колебание.
Но когато споменах за „топката от сливи“, в очите й премина проблясък. Не просто признание, а чувство за вина. Разбира се, тя беше продала формулата на Амброуз.