Деви се облегна отново назад, взе куклата и замени своя косъм с няколко от моите. Промърмори обвързване.
— Деви, ти не разбираш — опитах се да я спра аз. — Просто трябваше да…
Когато бях обвързал Деви, аз се бях съсредоточил върху ръцете и краката й. Това е най-ефективният начин да удържиш някого неподвижен. Имах ограничена топлина, която да използвам, и не можех да прахосвам енергия за каквото и да е друго.
Но в момента Деви имаше достатъчно излишна топлина и обвързването й беше като да те стегне желязно менгеме. Не можех да помръдна ръцете и краката си, нито дори челюстта и езика си. Едва успявах да дишам, като леко си поемах дъх с движения, при които не се налагаше гърдите ми да помръдват. Беше ужасяващо. Сякаш нечия ръка бе стиснала сърцето ми.
— Вярвах ти — гласът на Деви беше тих и дрезгав като хирургически трион, който ампутира крак. — Вярвах ти. — Тя ми хвърли поглед, изпълнен с гняв и омраза. — Някой наистина дойде тук, за да купи кръвта ти. Предложи ми петдесет и пет таланта. Отказах му. Дори отрекох, че те познавам, защото с теб имаме делови взаимоотношения. Аз се придържам към сделките, които съм сключила.
„Кой?“, исках да изкрещя аз. Но единственият звук, който успях да издам, беше „кооо кооо“.
Деви погледна към восъчната кукла, която държеше, след това към „бедното момче“, което беше образувало тъмен обгорен пръстен върху бюрото й.
— Сега нашите делови взаимоотношения приключиха — твърдо заяви тя. — Обявявам дълга ти за дължим. Имаш време до края на семестъра, за да ми донесеш парите. Девет таланта. Ако закъснееш и с един миг, ще продам кръвта ти, за да си върна парите, и ще си измия ръцете от теб. — Тя ме изгледа студено. — Това е повече, отколкото заслужаваш. Все още имам кръвта ти. Ако отидеш при магистрите в Университета или при пристава в Имре, нещата ще завършат зле за теб.
От бюрото вече започваше да се издига пушек и Деви премести ръката си с куклата над скърцащия метал на „бедното момче“. Тя прошепна нещо и аз усетих как през цялото ми тяло преминава вълна от топлина. Чувството беше същото като внезапната треска, която ме тормозеше от дни.
— Когато освободя това обвързване, ти ще кажеш „Разбрах, Деви“. След това ще си тръгнеш. В края на семестъра ще изпратиш някой да ми донесе парите, които дължиш. Ти самият няма да идваш. Не искам да те виждам никога повече.
Тя ме погледна с такова презрение, че и сега се свивам, като си го спомня. Сетне се изплю върху ми. Малки пръски от слюнката й попаднаха върху „бедното момче“ и със съскане се превърнаха в пара.
— Ако някога те мярна дори и с крайчеца на окото си, ще свършиш зле.
Вдигна восъчната кукла високо над главата си и я стовари с все сила върху бюрото. Ако можех да трепна или да изкрещя от паника, щях да го направя.
Куклата се строши на парчета. Ръцете и краката й се откъснаха, главата й се отърколи по бюрото и след това падна на пода. Усетих внезапен, рязък удар, сякаш се бях стоварил върху каменен под от метър височина. Беше стряскащо, но далеч не толкова лошо, колкото би могло да бъде. Макар и да бях ужасѐн, частица от мен не можа да не се възхити от нейната точност и способност за контрол.
Обвързването, което ме държеше, падна и аз си поех дълбоко дъх.
— Разбрах, Деви — казах аз, — но мога ли…
— МАХАЙ СЕ! — изкрещя тя.
Излязох. Иска ми се да мога да кажа, че излязох с достойнство, но това няма да е вярно.
27.
Натиск
Уил и Сим ме чакаха в задната част на „При Анкер“. Отнесох две халби бира и поднос, отрупан с пресен хляб, масло, сирене и плодове, както и купи с гореща, гъста супа от говеждо и ряпа.
Уилем разтри очи. Изглеждаше малко блед под тъмния си сийлдишки тен, но като изключим това, видът му беше доста приличен след трите нощи, в които не бе успял да се наспи достатъчно.
— Какъв е поводът? — попита ме.
— Просто искам да помогна и на двама ви да възстановите силите си — отвърнах аз.
— Доста по-добре съм от теб — отбеляза Сим. — Успях да дремна освежаващо по време на лекцията си по сублимация.
Той имаше малки тъмни кръгове около очите, но също не изглеждаше толкова уморен.
— Спомена, че имаш новини — вметна Уилем и се захвана да пълни чинията си. — Какви са те?
— Смесени — отвърнах аз. — Коя искате да чуете първо — добрата или лошата?