— Дена.
Трябваше да я прекъсна, защото тя почти не спираше, за да си поеме дъх. Сложих ръка върху нейната и тялото й се скова и застана неподвижно.
— Дена, няма откъде да си знаела — уверих я аз. — От колко време свириш? От един месец? Някога притежавала ли си свой инструмент?
Тя поклати глава с лице, все още скрито от косата й.
— Имах лира — тихо каза тя, — но само за няколко дни, преди пожара. — Тя най-сетне вдигна поглед, изражението й беше много нещастно, а очите и носът й бяха зачервени. — Това се случва непрекъснато. Опитвам се да сторя нещо добро, но всичко се обърква. — Хвърли ми злощастен поглед. — Нямаш представа какво е усещането.
Засмях се. Фактът, че отново можех да се смея, ми достави неописуемо приятно чувство. Смехът извираше някъде дълбоко от корема ми и се изливаше през гърлото ми като звука от златен ловджийски рог. Само този смях струваше повече от три топли обяда и двайсет часа сън.
— Имам много добра представа — уверих я аз, усещайки раните по колената си и дразненето от още незарасналите белези по гърба ми.
Зачудих се дали да й кажа каква бъркотия бях забъркал с опита си да взема пръстена й. После реших, че настроението й едва ли ще се подобри, ако й обясня как Амброуз се опитва да ме убие.
— Дена, аз съм царят на добрите идеи, които след това се объркват ужасяващо.
При тези думи тя се усмихна и избърса очи с ръкава си.
— И двамата сме двойка ревливи идиоти, нали?
— Такива сме — съгласих се аз.
— Съжалявам — отново повтори тя и усмивката й угасна. — Просто исках да направя нещо мило за теб. Но не ме бива в тези неща.
Взех ръката й и я целунах.
— Дена, това е най-милото нещо, което някой някога е правил за мен — съвършено искрено казах аз.
Тя изсумтя.
— Това е самата истина — уверих я. — Ти си моето лъскаво пени на земята край пътя. Ти си по-ценна от солта или от луната по време на дълга нощна разходка. Ти си като сладко вино за устните ми, песен за гърлото ми и смях за сърцето ми.
Страните на Дена поруменяха, но аз спокойно продължих:
— Ти си твърде добра за мен. Ти си лукс, който не мога да си позволя. Въпреки това настоявам днес да дойдеш с мен. Ще те черпя вечеря и ще прекарам часове във възхвала на чудото, което си ти. — Изправих се и й помогнах да стане. — Ще свиря музика за теб. Ще пея песни за теб. До края на този следобед светът няма да може да ни докосне. — Повдигнах глава, превръщайки думите си във въпрос.
Устните на Дена се извиха закачливо.
— Звучи ми добре — каза тя. — Бих искала да избягам от света за един следобед.
Часове по-късно се връщах към Университета с лека стъпка. Подсвирквах си. Пеех. Лютнята на рамото ми беше лека като целувка. Слънцето беше топло и успокояващо. Ветрецът беше приятно прохладен.
Късметът започваше да ми се усмихва.
31.
Тигелът
Сега, когато отново държах лютнята в ръцете си, останалата част от живота ми лесно се върна в руслото си. Работата ми в Рибарника беше по-лесна. Часовете ми в Университета минаваха неусетно. Дори и тези на Елодин изглеждаха по-смислени.
С леко сърце посетих Симон в комплекса по алхимия. Когато почуках, той отвори вратата и ми махна да вляза вътре.
— Проработи — развълнувано каза той.
Затворих внимателно вратата и Симон ме отведе до една маса, където бяха подредени редици от шишета, тръби и газови горелки. Той гордо се усмихна и вдигна нещо като къс, плитък буркан, от онези, които се използват за съхраняване на боя за лице или руж.
— Можеш ли да ми покажеш? — попитах аз.
Сим запали една малка газова горелка и пламъкът започна да облизва дъното на плитка желязна тавичка. Известно време стояхме мълчаливо, заслушани в съскането й.
— Имам нови ботуши — разговорливо се похвали приятелят ми и вдигна единия си крак, за да ми ги покаже.
— Хубави са — механично отвърнах аз, след което замълчах и погледнах по-отблизо. — Това кабарчета ли са? — попитах го невярващо.
Той се ухили злостно и аз се разсмях.
Желязната тава се нагорещи, Сим отвори буркана и притисна възглавничката на показалеца си към прозрачното вещество вътре. След това тържествено вдигна ръка и сложи върха на пръста си върху повърхността на нагорещената желязна тавичка.