След това издърпах най-горното чекмедже отдясно. Веднага щом го извадих, от него се надигна почти плътна стена от дим и пламъци. Когато махнах и второто чекмедже, празното пространство в скрина образува нещо като комин, който осигури на огъня всичкия необходим въздух. Докато мятах второто чекмедже през прозореца, чух глухото боботене на огъня, който обхващаше лакираното дърво на скрина и дрехите вътре.
Долу, на улицата, хората, които бяха привлечени от суматохата, правеха всичко възможно да изгасят пламтящите останки. В средата на малката тълпа Симон ги тъпчеше с новите си ботуши, разтрошавайки ги на малки парчета като момче, което шляпа в локвите след първия пролетен дъжд. Дори куклата да бе останала невредима при падането, не би могла да оцелее и след това.
Това не беше нещо маловажно. Преди двайсет минути Деви ми даде сигнал, че вече е опитала восъчната кукла. Тъй като нямаше резултат, това означаваше, че Амброуз без съмнение е използвал кръвта ми, за да направи моя глинена кукла. Един обикновен пожар нямаше да я унищожи.
Извадих останалите чекмеджета едно по едно и също ги изхвърлих на улицата, като спрях само колкото да сваля дебелите кадифени завеси около леглото на Амброуз и да ги увия около ръцете си, за да ги предпазя от топлината на огъня. Това също може да ви се види дребнаво, но не беше. Бях ужасѐн да не си изгоря ръцете. С тях бях изкарал всеки талант, който някога съм спечелил.
Виж, това, че ритнах нощното гърне по пътя обратно към скрина, беше дребнаво. Беше скъпо, направено от гледжосана керамика. Съборих го и то се затъркаля лудо по пода, докато накрая не се удари в камината и не се разби на парчета. Достатъчно е да спомена, че онова, което се разсипа по килимите на Амброуз, не беше купчина вкусни бонбонки.
Пламъците проблясваха през местата, където преди това бяха стояли чекмеджетата, и осветяваха стаята, а през счупения прозорец нахлуваше свеж въздух. Накрая се намери още един смелчага, който да влезе в помещението. Той използва едно от одеялата от леглото на Амброуз, за да предпази ръцете си, и ми помогна да изхвърля през прозореца и последните няколко горящи чекмеджета. Беше горещо, навсякъде имаше сажди и дори с помощта на мъжа вече се давех от кашлица, докато и последното чекмедже се запремята във въздуха към улицата.
Всичко свърши за по-малко от три минути. Няколко съобразителни посетители от кръчмата донесоха кани с вода и поляха все още горящия скелет на празния скрин. Хвърлих през прозореца тлеещите кадифени завеси и изкрещях: „Пазете се там долу!“, за да знае Симон да прибере обсадния ми камък от намачканата купчина плат.
Запалиха лампите и димът започна да се разнася с нахлуването на студения нощен въздух през счупения прозорец. В стаята влязоха хора, които искаха да помогнат, да позяпат или да клюкарстват. Около продънената врата на Амброуз се бе събрала групичка смаяни зяпачи и аз разсеяно се зачудих какви ли слухове ще се родят след тазвечерното ми представление.
Когато стаята се освети достатъчно, се учудих колко големи щети е нанесъл огънят. От скрина бе останала само купчина овъглени дъски, а измазаната стена зад него беше напукана и издута от топлината. Белият таван беше осеян с черни сажди.
Видях отражението си в огледалото на гардеробната и с удоволствие установих, че веждите ми са, общо взето, невредими. Бях ужасно рошав, косата ми стърчеше на всички страни, а лицето ми беше омазано с пот и тъмна пепел. Бялото на очите ми изглеждаше много ярко на фона на черното ми лице.
Уилем се присъедини към мен и ми помогна да бинтовам лявата си ръка. Тя не беше наистина изгорена, но знаех, че ще изглежда странно, ако се измъкна от пожара напълно невредим. Като изключим малкото опърлена коса, в действителност най-лошите ми наранявания бяха дупките, прогорени в дългите ми ръкави. Още една съсипана риза. Ако продължавах така, до края на семестъра щях да остана гол.
Седях на ръба на леглото и наблюдавах как хората носят още и още вода, която изсипваха върху скрина. Показах им една обгорена таванска греда и когато те я обляха, въздухът се изпълни с облак от пара и дим. Продължаваха да влизат и излизат посетители на странноприемницата, които оглеждаха останките и мърмореха нещо помежду си, поклащайки глави.