— Ха! — Сим вдигна ръка, като продължаваше да лежи по гръб.
Пристъпих напред и я плеснах, с което официално потвърдих облога ни.
— Утре можем да отидем в Архива, за да уредим спора си — предложи той.
Седнах близо до сивия камък и тъкмо бях започнал да се отпускам, когато ме завладя внезапна паника.
— В името на божието тяло! — извиках аз. — Лютнята ми! — Опитах се да скоча на крака, но не успях, защото за малко щях да си разбия главата в сивия камък.
Симон се опита да седне и да ме успокои, но от рязкото движение загуби равновесие и тромаво падна настрани, като се засмя безпомощно.
— Това не е смешно! — изкрещях аз.
— Тя остана в „Еолиан“ — обясни Уилем. — За четвърти път питаш за нея, откакто си тръгнахме.
— Не, не е вярно — отсякох аз с повече убеждение, отколкото чувствах в действителност.
Разтрих главата си на мястото, където я бях ударил в сивия камък.
— Няма причина да се срамуваш — небрежно махна с ръка Уилем. — В природата на човека е да мисли непрекъснато за онова, което е близо до сърцето му.
— Чух, че преди няколко месеца Килвин подпийнал в „Канелката“ и през цялото време не спрял да говори за новата си лампа със студена сяра — разказа Симон.
— Лорен пък непрекъснато дърдори за правилното подреждане на книгите по лавиците — изсумтя Уил. — „Хващайте ги отзад. Хващайте ги отзад.“ — Той изръмжа и взе да прави движения с ръце, все едно хваща нещо. — Ако го чуя да го каже отново, ще хвана него.
Изведнъж в съзнанието ми проблесна спомен.
— Милостиви Техлу! — възкликнах аз с внезапен ужас. — Да не би да пях „Калайджията Танер“ тази вечер в „Еолиан“?
— Направи го — потвърди Симон. — Не знаех, че има толкова много куплети.
Сбърчих чело в безнадежден опит да си припомня.
— Изпях ли стиха за техлина и овцата? — Този стих не беше подходящ за изискана компания.
— Не — отвърна Уилем.
— Слава богу — въздъхнах аз.
— Ставаше дума за коза — успя да каже Уилем, преди да избухне в смях.
— … в расото на техлина! — изпя Симон и се присъедини към смеха на Уилем.
— Не, не! — отчаяно възкликнах аз и отпуснах глава в ръцете си. — Майка ми караше баща ми да спи под фургона, когато изпееше това пред други хора. Станчион ще ме набие с пръчка и ще ми вземе свирките следващия път, когато се видим.
— Много им хареса — успокои ме Симон.
— Видях Станчион да припява — добави Уилем. — По това време и неговият нос беше леко зачервен.
Настъпи продължително и спокойно мълчание.
— Квоте? — попита Симон.
— Да?
— Наистина ли си от Едема Рух?
Въпросът ме свари неподготвен. Обикновено той ме караше да застана нащрек, но в момента не знаех какво точно изпитвам.
— Има ли значение?
— Не. Просто се чудех.
— О — рекох аз, като продължих да наблюдавам звездите, — какво се чудеше?
— Нищо особено — отвърна той. — Амброуз те нарече Рух няколко пъти, но и преди те е наричал с други обидни думи.
— Това не е обида — казах аз.
— Искам да кажа, че те е наричал неща, които не са истина — побърза да се поправи Сим. — Не говориш за семейството си, но си казвал работи, които са ме карали да се чудя. — Той сви рамене, като продължаваше да лежи по гръб и да гледа звездите. — Никога не съм познавал някой от Едема. Поне не достатъчно добре.
— Онова, което си чувал, не е истина — натъртих аз. — Ние не крадем деца, не почитаме зловещи богове или нещо подобно.
— Никога не съм вярвал на нищо от това — презрително рече той и добави: — Но някои от нещата, които се говорят, трябва да са истина. Никога не съм чувал някой да свири като теб.
— Това няма нищо общо с факта, че съм от Едема Рух — възпротивих се аз, но като помислих, добавих: — Може би само малко.
— Танцуваш ли? — неочаквано попита Уилем.
Ако този въпрос бе зададен от някой друг или по друго време, вероятно щеше да предизвика сбиване.
— Така си ни представят хората — как свирим на свирки и цигулки, как танцуваме около лагерните си огньове. Когато не сме заети да крадем всичко, което може да бъде откраднато, разбира се. — Докато изричах последните думи, в гласа ми се прокрадна горчивина. — Да си Едема Рух не е това.
— А какво е? — попита Симон.