Страхът на мъдреца (Част I)

Замислих се за момент, но замаяният ми от алкохола мозък не се справи със задачата.

— Всъщност сме просто хора като всички други — отвърнах накрая аз. — Като изключим, че не се задържаме на едно място много дълго и всички ни мразят.

Тримата мълчаливо гледахме звездите.

— Наистина ли го е карала да спи под фургона? — попита Симон.

— Какво?

— Каза, че майка ти е карала баща ти да спи под фургона, когато е пеел онзи стих за овцата. Наистина ли е така?

— Малко преувеличих — отвърнах аз. — Но веднъж тя действително го направи.

Не мислех често за предишния си живот с трупата, когато родителите ми бяха още живи. Избягвах тази тема по същия начин, по който сакатият се научава да не пренася тежестта си върху куция си крак. Но въпросът на Сим върна на повърхността на съзнанието ми един спомен.

— Причината не беше, че е пял „Калайджията Танер“ — чух се да казвам аз. — Беше заради една песен, която бе написал за нея…

Настъпи продължителна тишина. След това го изрекох:

— Лориан.

За пръв път от години произнасях името на майка си. За пръв път, откакто я бяха убили. Усещането в устата ми беше странно.

След това, без наистина да го осъзнавам, запях:

Тъмнокосата Лориан, жената на Арлиден, с лице като блясък на нож посред бял ден. Има гърлен глас, от който настръхваш, но се пазари като някой търгаш. Да готви не може мойта сладурана, но пък в счетоводството е обиграна. Въпреки всичките й грешки аз признавам, че живота си бих дал не на шега, само и само да е доволна моята жена.

Чувствах се странно вцепенен, сякаш отделен от собственото си тяло. Необичайното бе, че макар споменът да бе ярък, той не бе болезнен.

— Ясно е защо един мъж може да спи под фургона заради такава песен — сериозно отбеляза Уилем.

— Не е затова — чух се да му отвръщам аз. — Тя беше красива и те и двамата го знаеха. Обичаха да се закачат през цялото време. Беше заради метриката. Тя мразеше метриката в тази песен.

Никога не споменавах родителите си и да говоря за тях в минало време ме караше да се чувствам неловко. Сякаш ги бях предал. Уил и Сим не се изненадаха от онова, което им разкрих. Всеки, който ме познаваше, се досещаше, че нямам семейство. Никога не им бях споменавал нищо, но те бяха добри приятели и разбираха.

— В Атур спим в кучешките колиби, когато жените ни са ядосани — рече Симон и насочи разговора към по-безопасна тема.

— Мелоси реху еда стити — промърмори Уилем.

— Говори на атурански! — извика Симон с гъргорещ от смях глас. — Стига с тоя твой магарешки език!

— Еда стити? — повторих аз. — Спите до огнището, така ли?

Уилем кимна.

— Официално протестирам, че толкова бързо научи сиару — рече Сим и вдигна пръст. — Учих цяла година, преди да стана горе-долу добър. Цяла година! А ти се справи само за един семестър.

— Научих доста от езика като дете — обясних аз. — През този семестър само доизгладих наученото.

— Твоят акцент е по-добър — каза Уил на Сим. — Квоте звучи като някой търговец от Юга — доста необразован. А твоят говор е по-изтънчен.

Като чу това, Сим сякаш се поуспокои.

— До огнището — повтори той. — Не е ли странно, че винаги мъжете са тези, на които им се налага да спят другаде?

— Очевидно е, че жените контролират леглото — отбелязах аз.

— Тази мисъл може и да не е неприятна — вметна Уил, — зависи от жената.

— Дистрел например е красива — отбеляза Сим.

— Кех — измърмори Уил. — Твърде е бледа. Фела.

— Много над нашата класа е — печално поклати глава Симон.

— Тя е модеганка — ухили се Уилем с толкова широка усмивки, че изглеждаше почти демонична.

— Така ли? — попита Сим.

Уил кимна с най-широката усмивка, която някога бях виждал на лицето му.

— Ясно. — Сим въздъхна нещастно. — Не стига, че е най-красивото момиче във Федерацията, а сега се оказва, че на всичкото отгоре е и модеганка.

— Признавам, че е най-красивото момиче от онази страна на реката — поправих го аз, — а от тази е…

— Вече ни каза за Дена, по която си лапнал — прекъсна ме Уил, — повтори го пет пъти.

— Чуй ме — каза Симон, като внезапно стана сериозен, — просто трябва да действаш. Тази Дена очевидно се интересува от теб.