Лицето му пламтяло и той се почувствал глупаво.
— Ние самите сме тръгнали към Беленай — обяснил Терис. — Искаш ли да дойдеш с нас?
За момент погледът на Сеоп светнал, но после помръкнал.
— Ще съм ви само в тежест. Дори и един просяк си има своята гордост.
— На нас от Едема ли ще разправяш за гордостта? — засмял се Терис. — Не ти предлагаме от съжаление. Предлагаме ти, защото принадлежиш към нашия род, и бихме искали да ни разказваш десетки нови истории през идните години.
— Моята кръв не е като вашата — поклатил глава просякът. — Не съм част от вашия род.
— Какво общо има това? — попитал Терис. — Ние от Рух сами решаваме кой принадлежи към нашия род и кой — не. Ти си един от нас. Огледай се и ще видиш, че не те лъжа.
Сеоп погледнал лицата на хората, които го заобикаляли, и видял, че Терис казва истината.
И така старецът останал и живял с тях дълги години, преди пътищата им да се разделят. Видял много неща и разказал много истории, от които всички станали по-мъдри.
Това наистина се е случило, макар да е станало преди доста години и на много километри от тук. Чувал съм историята от устата на хората от Едема Рух и затова знам, че е вярна.
38.
Зрънца истина
— Това ли е краят? — попита Симон след учтива пауза.
Той лежеше все така по гръб, загледан в звездите.
— Да.
— Не завърши така, както очаквах.
— Ти какво очакваше?
— Очаквах да разбера кой е бил този просяк в действителност. Мислех си, че когато някой се отнесе мило с него, ще се окаже, че той е Таборлин Великия, и ще даде на онези, които са добри, тоягата си и цял чувал с пари и… Не знам, може би ще направи някакво вълшебство.
— Ще рече — намеси се Уилем — „Когато сте в опасност, почукайте с тоягата по земята и кажете: «Бъди бърза, пръчке моя».“ Тогава тоягата ще се развърти с всичка сила и ще ги защити от онзи, който ги напада. — Той също лежеше по гръб във високата трева. — Не мислех, че той наистина е стар просяк.
— Старите просяци от историите никога не са наистина такива — отбеляза Симон с обвинителна нотка в гласа. — Те винаги са вещица, принц, ангел или нещо такова.
— В истинския живот старите просяци почти винаги са стари просяци — подчертах аз. — Но се сещам каква история сте си представяли. От онези истории, които разказваме на другите хора, за да ги забавляваме. Тази обаче е различна. Това е история, която просто си разказваме помежду си.
— Че за какво друго може да бъде разказвана една история освен за забавление?
— За да ни помогне да запомним нещо. Да ни научи… — махнах неопределено с ръка — на разни неща.
— Като някакви преувеличени стереотипи ли? — попита Симон.
— Какво искаш да кажеш? — раздразнено попитах аз.
— „Ще го впрегнем в каруцата и ще го накараме да я дърпа“? — Симон направи възмутен жест. — Ако не те познавах, щях да се почувствам обиден.
— Ако не те познавах — разпалено отвърнах, — аз щях да съм обиден. Знаеш ли, че атуранците някога убивали хора само защото са ги хванали да водят чергарски живот? Един от вашите владетели обявил, че са вредни за империята. Повечето от тези хора били просто просяци, загубили домовете си заради войните и данъците. Много от тях били принудително вербувани на военна служба. — Дръпнах предницата на ризата си. — Но към Едема Рух имали специално отношение. Ходели на лов за тях, сякаш са лисици. В продължение на сто години ловуването на Рух било любимото забавление за убиване на времето на атуранската висша класа.
Настъпи мълчание. Гърлото ме болеше и осъзнах, че през цялото време съм крещял.
— Не знаех това — каза накрая Симон с приглушен глас.
Вътрешно се ядосах на себе си и въздъхнах.
— Съжалявам, Симон. Това е… Било е преди много време. Вината не е твоя. Това е стара история.
— Би трябвало да е така, щом в нея се споменават амирите — намеси се Уилем, който очевидно се опитваше да смени темата. — Били са разпуснати преди колко време? Триста години?
— Все пак — рекох аз — в повечето стереотипи има известна истина. Има някакво зрънце, от което те са се появили.
— Базил е от Винтас и в някои отношения е доста странен — съгласи се Уил. — Спи с пени под възглавницата и прочие.