— Това не ви ли притеснява? — Почуках с кокалче по двете противоречащи си книги. — Не би трябвало в тях да пише различни неща.
— Току-що прочетохме двайсет книги, в които се казват различни неща — изтъкна Симон. — Защо точно тези две трябва да представляват някакъв проблем?
— Не е сигурно за какво служат сивите камъни. Има множество различни мнения по този въпрос. Но „Алпура Пролиция Амир“ е бил широко известен указ. Той е обявил извън закона хиляди от най-могъщите мъже и жени в атуранската империя. Бил е една от основните причини за нейния упадък. Няма причина информацията за него да е противоречива.
— Орденът е бил разпуснат преди повече от триста години — рече Симон. — Достатъчно отдавна, за да възникнат някои разногласия.
Поклатих глава и прелистих двете книги.
— Противоречивите мнения са едно, а противоречивите факти — съвсем друго. — Вдигнах моята книга. — Това е „Падането на империята“ на Грегър Малкия. Той е тесногръд празнодумец, но е най-добрият историк на своето време. — Вдигнах книгата на Уилем. — Фелтеми Рейс не може да се нарече историк, но е два пъти по-добър учен от Грегър и е педантичен по отношение на фактите. — Погледнах първо едната, после другата книга и се намръщих. — В това няма никакъв смисъл.
— И сега какво? — попита Сим. — Още един равен резултат ли? Това е истинско разочарование.
— Имаме нужда от някой, който да отсъди — отвърна Уилем.
— По-висша инстанция.
— По-висша от Фелтеми Рейс? — учудих се аз. — Съмнявам се, че можем да занимаваме Лорен с облозите си.
Уил поклати глава, сетне се изправи и приглади гънките по предницата на ризата си.
— Значи най-сетне ще се запознаеш с Куклата.
40.
Куклата
— Най-важното е да бъдеш учтив — посъветва ме Симон с приглушен глас, докато вървяхме по тесен коридор, от двете страни на който бяха наредени книги. Нашите симпатични лампи хвърляха снопове светлина през лавиците и караха сенките да танцуват неспокойно. — Но не се дръж покровителствено с него. Той е малко… странен, ала не е идиот. Просто се дръж с него, както би се държал с всеки друг.
— И освен това да бъда и учтив? — саркастично казах аз, уморен от непрекъснатите му съвети.
— Точно така — сериозно отвърна Симон.
— Между другото, къде отиваме? — попитах аз, най-вече за да спра постоянните наставления на Симон.
— До третия подземен етаж — отговори Уилем.
Сетне се обърна и заслиза по дългата поредица каменни стъпала. Столетията употреба бяха износили камъка и те приличаха на увиснали надолу лавици, претоварени от тежестта на книги. Докато се спускахме, сенките размиваха стълбището, скриваха краищата му и то изглеждаше гладко и мрачно като празно речно корито, издълбано в скалите.
— Сигурен ли си, че той ще бъде там?
Уил кимна.
— Не мисля, че напуска често стаите си.
— Стаите си? — повторих аз. — Той живее тук?
Нито единият не отговори и Уилем ни поведе надолу по ново стълбище и след това през дълъг и широк коридор с нисък таван. Накрая стигнахме до една с нищо неотличаваща се врата, забутана в ъгъл. Ако не ми бяха казали, че Куклата живее тук, щях да си помисля, че това е някое от безбройните леговища за четене, разпръснати из цялото Книгохранилище.
— Просто недей да правиш нищо, което да го разстрои — нервно ме предупреди Симон.
Докарах на лицето си най-учтивото изражение, на което съм способен, и Уилем почука на вратата. Дръжката се завъртя почти веднага. В началото вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и на прага й се изправи Куклата, който беше по-висок от трима ни.
Ръкавите на черната му мантия се издуха на течението, образувано от отворената врата.
Известно време той ни гледа високомерно, след което доби объркан вид, вдигна ръка и докосна главата си отстрани.
— Чакайте, забравих си качулката — каза той и затвори с ритник вратата.
Колкото и странна да бе външността му, забелязах нещо далеч по-обезпокоително.
— В името на обгореното тяло на бога! — прошепнах аз. — Вътре имаше свещи. Лорен знае ли за това?
Симон понечи да ми отговори, но вратата отново се отвори широко. Куклата изпълни касата й и черната му мантия се очерта на топлата светлина от свещите зад гърба му. Сега беше с качулка и с вдигнати нагоре ръце. Дългите му ръкави се издуха впечатляващо от движението на въздуха през отворената врата. Същият внезапен порив събори качулката от главата му.