— Проклятие! — смутено извика той.
Сега качулката покриваше лицето му наполовина, включително и част от едното око. Куклата отново затвори вратата с ритник.
Лицата на Уилем и Симон останаха невъзмутими. Въздържах се от какъвто и да било коментар.
Известно време беше тихо. След това от другата страна на вратата се разнесе приглушен глас:
— Имате ли нещо против да почукате отново? Иначе някак не изглежда правилно.
Уилем послушно отстъпи назад и почука отново. Почука веднъж, два пъти. Вратата се отвори и отново се възправи фигурата в тъмната мантия. Качулката скриваше лицето му, а дългите ръкави се вееха на вятъра.
— Кой призова Таборлин Великия? — попита Куклата със звучен глас, който бе леко приглушен от качулката, а след това ръката му посочи драматично. — Ти! Симон! — Последва пауза, след което гласът му загуби театралността си. — Днес не се ли виждахме вече?
Симон кимна. Усещах как мъчително се опитва да се сдържи да не се разсмее.
— Преди колко време?
— Около час.
— Хъмм. — Качулката кимна. — По-добър ли бях този път?
Той вдигна ръка, за да свали качулката, и аз забелязах, че мантията му е твърде голяма и ръкавите й стигат чак до върховете на пръстите му. Когато лицето му се появи, то беше ухилено като на някое дете, което си играе, обличайки дрехите на родителите си.
— Преди не се правеше на Таборлин Великия — призна Симон.
— О! — Куклата изглеждаше малко разочарован. — И как бях този път? Искам да кажа, миналия път? Бях ли добър Таборлин?
— Доста добър — потвърди Симон.
Куклата погледна Уилем.
— Мантията ми хареса — рече Уил, — но винаги съм си представял, че Таборлин е говорил с по-любезен тон.
— О! — Погледът му накрая се насочи към мен. — Здравей.
— Здравей — отвърнах аз с най-учтивия си глас.
— Не те познавам. — Последва пауза. — Кой си ти?
— Аз съм Квоте.
— Изглеждаш доста убеден в това — отбеляза той и ме погледна внимателно. Последва нова пауза. — Наричат ме Куклата.
— Кой те нарича така?
— Кои те наричат така? — поправи ме той с вдигнат пръст.
— Кои са тези „те“? — усмихнах се аз.
— Кои са били тези „те“?
— Кои са тези „те“ сега? — уточних аз и усмивката ми стана по-широка.
Куклата отвърна разсеяно на усмивката ми и махна неопределено с ръка.
— Нали се сещаш, „те“, хората. — Той продължи да ме гледа така, както човек разглежда интересен камък или лист от дърво, какъвто никога досега не е виждал.
— А ти как се наричаш? — попитах аз.
Изглеждаше леко изненадан от въпроса и очите му се съсредоточиха върху мен по по-нормален начин.
— Подозирам, че не мога да ти разкрия това — каза той с известен упрек и хвърли поглед към мълчаливите Уилем и Симон. — Влизайте.
Обърна се и влезе вътре.
Стаята не беше особено голяма. Но изглеждаше странно не на място, сгушена тук, в недрата на Архива. Вътре имаше дълбоко меко кресло, голяма дървена маса и две врати, водещи до други стаи.
Навсякъде имаше книги, които преливаха от полиците и библиотеките. Бяха струпани по пода, разхвърляни по масите и наредени върху столовете. За моя изненада на една от стените имаше две дръпнати завеси. В съзнанието ми се появи мисълта, че зад тях има прозорец, макар да знаех, че се намираме дълбоко под земята.
Стаята беше осветена с лампи и свещи — малки свещици и дебели като колони свещи, от които капеше восък. Всеки пламък ме изпълваше със смътно безпокойство при мисълта, че сме в сграда, пълна със стотици хиляди скъпоценни книги.
И имаше кукли. Те висяха от рафтове и от гвоздеи по стените. Стояха сбутани в ъглите и под столовете. Някои бяха в процес на поправяне и реставриране и лежаха разпръснати върху масата между различни инструменти. Имаше полици, пълни със статуетки, изкусно издялани и боядисани като хора.
Докато се приближаваше към масата, Куклата свали черната мантия и небрежно я остави да се свлече на пода. Отдолу беше облечен с обикновени дрехи — бяла кенарена риза, смачкани тъмни панталони и различни чорапи, доста кърпени на петите. Осъзнах, че е по-възрастен, отколкото смятах. Лицето му бе гладко и без бръчки, но косата му беше съвсем бяла и изтъняла на темето.