Симон стовари юмрука си върху масата и накара няколко студенти да погледнат към нас.
— По дяволите! — изсъска той. — Израснах на петдесет километра от Гибеа! В безоблачен ден развалините се виждат от хълмовете на бащиното ми имение!
Това ме усмири. Ако земите на семейството на Сим бяха толкова близо, то неговите предци вероятно са давали клетва за вярност на Гибеа. Това означаваше, че са били принудени да му помагат да събира опитни екземпляри за експериментите си. Някои членове на семейството на Симон може също да са намерили края си в рововете с кости и пепел.
Дълго време мълчах, преди да прошепна отново:
— Не знаех.
Сим успя донякъде да възвърне самообладанието си.
— Ние не говорим за това — сковано заяви той и отметна косата от очите си.
Наведохме се отново над учебниците си и мина цял час, преди Симон да заговори отново.
— Какво откри? — небрежно попита той, сякаш не искаше да признае, че е любопитен.
— Тук, на първата страница — развълнувано прошепнах аз.
Отворих корицата и докато приятелят ми гледаше надолу към страницата, той несъзнателно изкриви лице, сякаш книгата миришеше на смърт.
— … разля я навсякъде — чу се глас, когато двама по-възрастни студенти влязоха в залата. По скъпите им дрехи разбрах, че са благородници, и макар да не викаха, те и не полагаха никакви усилия да говорят тихо. — Анисат го накара да почисти мръсотията, преди да го пусне да си върви. Ще мирише на пикня няколко дни.
— Какво има за гледане тук? — попита Симон, свел поглед към страницата. — Виждам само неговото име и дати.
— Не в средата, погледни горе, по краищата на страницата. — Посочих декоративната украса. — Ето тук.
— Готов съм да заложа един драб, че малкото псе ще се отрови, преди семестърът да е свършил — додаде другият студент. — Ние някога били ли сме толкова глупави?
— Все още не виждам нищо — тихо каза Симон и, объркан, се подпря на лакти върху масата. — Доста е красив, ако си падаш по тези неща, но аз никога не съм бил голям почитател на цветните надписи.
— Можем да отидем в „Двете пенита“ — продължаваше разговорът през няколко маси, предизвиквайки раздразнени погледи от останалите студенти. — Там имат едно момиче, което свири на гайда. Кълна се, че никога не си виждал друга като нея. А Линтен каза, че ако имаш малко сребро, тя… — Гласът му се снижи до заговорнически шепот.
— Тя какво? — попитах аз, като се намесих в разговора им възможно най-грубо.
Нямаше нужда да крещя. В „Томове“ даже и когато говориш нормално, гласът ти се чува из цялата зала.
— Опасявам се, че не успях да чуя добре края.
Двамата ме изгледаха с оскърбен вид, но не отговориха.
— Какво правиш? — изсъска ми смутено Сим.
— Опитвам се да ги накарам да млъкнат — отвърнах аз.
— Просто не им обръщай внимание — смъмри ме той. — Ето, нали гледам проклетата ти книга. Покажи ми какво искаш да видя.
— Гибеа сам е правел рисунките за своите дневници — обясних аз. — Това е оригинал, така че е логично сам да е украсил страниците, нали? — Сим кимна и махна косата от очите си. — Какво виждаш тук? — Бавно посочих с пръст една част от украсата, после друга. — Виждаш ли го?
Сим поклати глава.
Посочих отново, този път по-точно.
— Ето тук — казах аз — и там, в ъгъла.
Очите му се разшириха.
— Букви! И… В… — Той направи пауза, за да ги разчете. — Иваре еним еуге. Значи затова бълнуваше през цялото време. — Отблъсна книгата встрани. — И какво искаш да ми кажеш, като изключим това, че той е почти неграмотен на темски език?
— Не е темски — изтъкнах аз. — Това е тема — архаичен език.
— И какво означава? — Сим вдигна поглед от книгата и сбърчи чело. — Към общото благо?
Поклатих глава.
— За общото благо — поправих го аз. — Не ти ли звучи познато?
— Не знам още колко време ще бъде там — продължаваше единият шумен студент. — Ако я изпуснеш, ще съжаляваш.
— Казах ти, че тази нощ не мога. Може би в нощта на фелинг. Тогава ще бъда свободен.
— Трябва да отидеш преди това — намесих се аз. — „Двете пенита“ е претъпкана в нощта на фелинг.