Двамата ми хвърлиха раздразнени погледи.
— Гледай си твоята работа, кучи сине — процеди през зъби по-високият.
Това ме вбеси още повече.
— Съжалявам, на мен ли говорите?
— Как ти се струва, дали говорим на теб? — язвително рече той.
— Струва ми се, че говорите на мен — отбелязах аз. — Щом като ви чувам през три маси, значи очевидно искате да съм част от разговора ви. — Прочистих си гърлото. — Единствената друга причина е да сте толкова тъпи, че да не знаете, че в „Томове“ се говори тихо.
Лицето на високия стана аленочервено и той се приготви да отвърне, но приятелят му му прошепна нещо в ухото и двамата си събраха книгите и си тръгнаха. Когато вратата се затвори след тях, в помещението се разнесоха откъслечни тихи ръкопляскания. Усмихнах се на своята публика и й помахах с ръка.
— Писарите щяха да се погрижат за това — тихо ме укори Сим, когато отново се наведохме над масата, за да говорим.
— Писарите не направиха нищо по въпроса — подчертах аз. — А и сега вече отново е тихо и това е важното. И така, за какво ти напомнят думите „За общото благо“?
— За амирите, разбира се — отсече той. — Напоследък говориш само за тях. Какво искаше да ми кажеш?
— Исках да ти кажа — развълнувано прошепнах аз, — че Гибеа е бил таен член на ордена на амирите.
— Това е малко прекалено — погледна ме скептично Сим, — но предполагам, че е възможно. Било е петдесет години, преди амирите да бъдат отречени от църквата. Тогава те вече са били доста покварени.
Исках да изтъкна, че Гибеа не е бил непременно покварен. Той е преследвал целите на амирите, свързани с общото благо. Макар експериментите му да са били ужасяващи, работата му е довела до почти немислим напредък в медицината. През стотиците години, минали оттогава, трудът му вероятно е спасил десет пъти повече животи от погубените от него.
Ала се съмнявах, че Сим ще одобри гледната ми точка, затова казах само:
— Покварен или не, той е бил таен член на ордена на амирите. Защо иначе би скрил тяхното кредо на първата страница от своя дневник?
— Добре, той е бил един от амирите — сви рамене Симон. — Какво от това?
Вдигнах безсилно ръце и се помъчих да говоря тихо:
— Това означава, че орденът е имал тайни членове, преди църквата да се отрече от него! Означава, че когато първосвещеникът ги е разпуснал, амирите са имали скрити съюзници. Съюзници, при които са можели да се чувстват в безопасност. Това ще рече, че амирите може все още да съществуват тайно и да продължават ловко да преследват своите цели.
Забелязах как изражението на Симон се промени. В началото помислих, че е готов да се съгласи с мен, но усетих как космите по врата ми настръхват и осъзнах каква е истината.
— Здравейте, магистър Лорен — почтително поздравих аз, без да се обръщам.
— Разговорите със студенти, които седят на други маси, не са позволени — обади се той зад гърба ми. — Отстранявам те за пет дни.
Кимнах и двамата със Симон се изправихме и си събрахме нещата. Магистър Лорен протегна дългата си ръка към мен.
Подадох му дневника на Гибеа, без да кажа каквото и да е, и минута по-късно примигвахме на студената светлина на зимното слънце пред вратите на Архива. Придърпах плаща по-плътно около тялото си и тропнах с крака, за да изтръскам снега от тях.
— Отстраниха те — рече Симон. — Много умно, няма що.
Свих рамене, бях по-смутен, отколкото исках да си призная. Надявах се някой от другите студенти да обясни, че всъщност се опитвах да възстановя тишината, а не обратното.
— Просто исках да направя необходимото.
Симон се засмя и ние се отправихме полека към „При Анкер“. Той весело ритна една пряспа.
— Светът има нужда от хора като теб — отбеляза с глас, който ме наведе на мисълта, че е изпаднал в настроение да философства. — Ти вършиш нещата докрай. Невинаги по най-добрия или най-разумния начин, но въпреки това ги вършиш. Рядко се среща такова същество като теб.
— Какво искаш да кажеш? — Думите му възбудиха любопитството ми.
Сим сви рамене.
— Днес например. Нещо те дразни, някой те обижда и ти реагираш веднага. — Той бързо махна с ръка. — Веднага знаеш как да постъпиш. Никога не се колебаеш, просто реагираш на момента. — Замисли се за момент. — Предполагам, че някога амирите са били същите. Не е чудно, че хората са се страхували от тях.