— Всички вие сте избрали името, което се надявате да научите — рече магистърът на имената и очите му ни обходиха. — И всички вие се стремяхте да учите с различна степен на старание и успех.
Едва се сдържах да не извърна засрамено поглед встрани, тъй като знаех, че усилията, които бях положил, в най-добрия случай могат да се нарекат единствено апатични.
— Фела успя там, където вие се провалихте — продължи Елодин. — Тя откри името на камъка… — Той се обърна настрани, за да я погледне. — Колко пъти?
— Осем пъти — отвърна тя и сведе поглед, като нервно чупеше пръсти пред себе си.
В редиците ни се разнесе шепот на искрено благоговение. Никога не ни беше споменавала за това по време на честите ни оплаквания преди часовете.
Магистърът кимна, сякаш одобряваше реакцията ни.
— Когато даването на имена все още се е преподавало, ние, повелителите на имената, гордо сме демонстрирали уменията си. Студентът, овладял властта над някое име, носел пръстен като символ на вещината си. — Магистърът протегна ръка към Фела и отвори свития си юмрук, в който имаше гладък и тъмен речен камък. — И сега така ще направи и Фела, като доказателство за своята способност.
Фела го погледна стреснато. Очите й се местеха между него и камъка, а лицето й ставаше все по-уплашено и бледо.
Елодин й се усмихна насърчително.
— Хайде сега — меко се обърна той към нея. — Дълбоко в сърцето си знаеш, че си способна на това. И дори на повече.
Фела прехапа устни и взе камъка. В нейните ръце той изглеждаше по-голям, отколкото в ръцете на Елодин. Тя затвори очи за момент и си пое продължително и дълбоко дъх. Бавно го изпусна, вдигна камъка и отвори очи, така че той да е първото нещо, което да види.
Втренчи се в камъка и след това настъпи продължителна тишина. Напрежението в стаята се натрупваше, докато накрая заприлича на изопната струна на арфа. Въздухът сякаш потрепваше от него.
Мина една дълга минута. След това още две, още три ужасно дълги минути.
Магистърът въздъхна на пресекулки и разкъса напрежението.
— Не, не и не! — извика той и щракна с пръсти близо до лицето й, за да привлече вниманието й, след което сложи ръка върху очите й. — Ти го гледаш. Не го гледай. Виж го! — нареди той и отдръпна ръката си.
Фела вдигна камъка и отвори очи. В същия момент Елодин я удари с длан по тила.
Тя се обърна към него с възмутено изражение. Но магистърът само посочи камъка, който тя все още държеше в ръка.
— Виж го! — развълнувано извика той.
Очите на Фела се насочиха отново към камъка и тя се усмихна, сякаш вижда стар приятел. Покри го с ръка и го доближи до устните си. Те започнаха да се движат.
Чу се внезапно и остро пукане, сякаш някой бе пуснал капка вода в тиган с нагорещена мазнина. Последваха още десетина подобни звуци, които бяха толкова остри и бързи, че звучаха като някой старец, който си изпуква пръстите, или като зърна от градушка, падащи върху твърд, покрит с плочи покрив.
Фела отвори ръка и от нея се посипаха песъчинки и чакъл. Тя бръкна с два пръста в купчината парчета и извади тънък пръстен от черен камък, който беше кръгъл като чаша и гладък като полирано стъкло.
Елодин се засмя тържествуващо, преди възторжено да прегърне Фела. Тя също му отвърна с буйна прегръдка. Двамата направиха няколко бързи стъпки заедно, които бяха нещо средно между залитане и танц.
Като продължаваше да се усмихва, магистърът протегна ръка. Фела му подаде пръстена и той го огледа внимателно, след което кимна.
— Фела — сериозно каза той, — с това те повишавам в ре’лар. — Вдигна пръстена. — Дай си ръката.
Фела протегна ръка почти срамежливо. Но Елодин поклати глава.
— Лявата ръка — твърдо рече той. — Дясната ръка означава нещо съвсем различно. Всички вие сте много далеч от него.
Фела протегна другата си ръка и Елодин с лекота плъзна пръстена на пръста й. Останалите избухнахме в ръкопляскания и побързахме да се приближим, за да проверим какво е направила тя.
Фела се усмихна лъчезарно и вдигна ръка, за да можем всички да я видим. Пръстенът не беше гладък, както ми се беше сторило в началото. Беше покрит с хиляди миниатюрни, плоски фасетки. Те се въртяха една около друга в сложна спираловидна шарка, която не приличаше на нищо друго, което бях зървал досега.
44.
Печалбата