— И след това той живял дълго и щастливо — тихо каза червенокосият мъж зад бара.
Странноприемницата утихна. Навън въздухът беше сух и горещ, пълен с прах и миризмата на слама. Слънчевата светлина беше силна и ярка като кюлче злато.
В „Пътният камък“ беше тъмно и хладно. Мъжете тъкмо бяха довършили последните бавни хапки от своите пайове, а в халбите им все още бе останала малко бира. Така че те поседяха още известно време, отпуснати на столовете с гузния вид на хора, които са твърде горди, за да бъдат истински мързеливи.
— Аз самият никога не съм харесвал историите за Квоте — сухо рече съдържателят, докато събираше чиниите на всички.
— Така ли? — Стария Коб вдигна поглед от бирата си.
— Ако ще слушам история за магия, бих предпочел да е такава, в която да има истински магьосник — сви рамене Коте. — Някой като Таборлин Великия или Серафа, или пък Летописеца.
В края на бара писарят не трепна, нито пък се задави. Все пак спря за част от секундата, преди да загребе отново с лъжица от втората си купа със супа.
Стаята отново потъна в приятна тишина, докато съдържателят събра последните празни чинии и се отправи към кухнята. Но преди да стигне до вратата, Греъм наруши мълчанието:
— Летописеца ли? Никога не съм чувал за него.
— Наистина ли не си? — Коте се обърна изненадан.
Греъм поклати глава в отрицание.
— Сигурен съм, че си чувал — не повярва съдържателят. — Той носи със себе си голяма книга и онова, което запише в нея, се превръща в истина. — Погледна очаквателно към всички.
Джейк също поклати глава.
Съдържателят се обърна към писаря в края на бара, който бе съсредоточил вниманието си върху храната.
— Сигурен съм, че си чувал за него — настоя Коте. — Наричат го „Повелителя на историите“ и ако научи някоя от тайните ти, може да напише каквото пожелае в своята книга. — Той погледна писаря. — Някога чувал ли си за него?
Летописеца сведе поглед и поклати глава. Топна коричката на хляба си в супата и я изяде, без да отговори.
Съдържателят изглеждаше изненадан.
— Когато бях малък, харесвах Летописеца повече от Таборлин и всички останали. Имал в себе си малко от кръвта на феите и това изостряло сетивата му повече, отколкото на обикновените хора. Можел да вижда на над сто километра разстояние дори и в облачен ден и да чува шепот през дебела дъбова врата. Можел да проследи мишка в гората в безлунна нощ.
— Чувал съм за него — нетърпеливо възкликна Баст. — Мечът му се наричал „Сноп“, а острието му било направено от един-единствен лист хартия. Било като перо, но толкова остро, че ако порежел някого с него, той виждал кръвта, преди дори да е почувствал болка.
Съдържателят кимна.
— И ако научи името ти, може да го напише върху острието на меча и да те убие от хиляда километра разстояние.
— Но трябва да го напише със собствената си кръв — добави Баст. — А на меча няма много място. Той вече има седемнайсет имена върху него, така че не е останало кой знае колко за писане.
— Някога е бил член на двора на върховния крал на Модег — рече Коте, — но се влюбил в дъщерята на краля.
Сега вече Греъм и Стария Коб също закимаха. Това беше позната територия за тях.
Съдържателят продължи:
— Когато Летописеца поискал да се ожени за нея, върховният крал се разгневил. Затова му поставил изпитанието да докаже, че е достоен за нея… — Той направи драматична пауза. — Летописеца можел да се ожени за нея само ако намери нещо по-ценно от принцесата и го донесе на върховния крал.
— Е, това действително е трудна задача — отбеляза Греъм и издаде одобрителен звук. — Какво да стори човек в такъв случай? Не можеш да донесеш нещо и да кажеш: „Ето това е по-ценно от малката ти дъщеря…“