— Фелтеми Рейс е дал отговор на това — отбеляза Уилем. — Появили са се от традицията на съдиите просяци.
Взех една книга наслуки и я тропнах на масата пред него.
— Намери ми и най-малкото доказателство, което да подкрепя тази теория. Намери ми един запис, който да показва, че някой съдия просяк е бил повишен до амир. Покажи ми един официален документ, че амир е бил нает на служба от съда. Открий ми поне един църковен документ, който да показва, че амир е отсъждал по някое дело. — Войнствено скръстих ръце пред гърдите си. — Хайде направи го, аз ще почакам.
Уилем не обърна внимание на книгата.
— Може би не е имало толкова много амири, колкото предполагат хората. Вероятно са били малцина и репутацията им е излязла извън контрол. — Той ме погледна многозначително. — Точно ти би трябвало да си наясно как става това.
— Не — възпротивих се аз. — Това означава, че нещо значимо липсва. Понякога да не намериш нищо може да значи, че си открил нещо.
— Започваш да звучиш като Елодин — отбеляза Уилем.
Намръщих му се, но реших да не се хващам на въдицата.
— Не, чуй ме за момент. Защо има толкова малко истинска информация за амирите? Има само три възможности. — Започнах да ги изброявам на пръсти. — Първата — няма никакви писмени документи. Мисля, че спокойно можем да я отхвърлим. Амирите са били твърде важни, за да бъдат напълно пренебрегнати от историците, чиновниците и педантичната документация на църквата. — Сгънах първия пръст. — Втората — поради някаква странна случайност копията на книгите с тази информация просто никога не са стигнали до Архива. Но това е глупаво. Като се замислиш, не е възможно през всичките тези години нищо, свързано с темата, да не достигне до най-голямата библиотека в света. — Сгънах втория пръст и вдигнах оставащия трети. — И третата — някой е махнал тази информация, променил я е или я е унищожил.
— Кой би сторил това? — намръщи се Уилем.
— Кой наистина? — повторих аз. — Кой би спечелил най-много от унищожаването на сведенията за амирите? — зачудих се, като оставих напрежението да нарасне. — Кой освен самите амири?
Очаквах, че Уилем ще отхвърли идеята ми, но той не го направи.
— Интересна мисъл — призна той, — но защо предполагаш, че амирите стоят зад това? Много по-разумно е да помислиш, че самата църква е отговорна. Със сигурност техлините са искали повече от всичко на света тихомълком да изтрият спомена за жестокостите на амирите.
— Така е — съгласих се. — Но тук, във Федерацията, църквата не е много силна. А тези книги идват от целия свят. Един сийлдишки историк не би имал никакви задръжки да напише историята на амирите.
— Един сийлдишки историк едва ли би проявил голям интерес към написването на историята на еретичния клон на езическа църква — изтъкна Уилем. — А и как шепа дискредитирани амири биха могли да направят нещо, което самата църква не е успяла да постигне?
Наведох се напред.
— Мисля, че амирите са далеч по-стари от църквата на техлините — натъртих аз. — Във времената на атуранската империя влиянието им в обществото до голяма степен е идвало от църквата, но те са били нещо повече от група странстващи съдии.
— И какво те кара да смяташ така? — попита Уил.
От изражението му виждах, че по-скоро губя поддръжката му, а не я печеля.
„Парче древна керамика — помислих си аз, — история, която съм чул от старец в Тарбеан. Знам го заради нещо, което чандрианите пропуснаха, след като избиха всички хора, които познавам.“
Въздъхнах и поклатих глава, защото бях наясно колко налудничаво ще прозвучи, ако му кажа истината. Точно затова ровех в Архива. Нуждаех се от някакво конкретно доказателство, което да подкрепи теорията ми — нещо, което няма да ме направи за посмешище.
— Намерих копия от съдебните документи от времето, когато амирите са били съдени — казах аз. — Знаеш ли колко амири са били изправени пред съда в Тарбеан?
Уил сви рамене.
Вдигнах пръст.
— Един. Един амир в цял Тарбеан. И писарят, който е водел протокола на процеса, дава ясно да се разбере, че мъжът, изправен пред съда, е бил глупак, който не е разбирал какво се случва.