Той кимна.
— Ще забележиш, че птиците ми се чувстват добре — отбеляза с прекалено небрежен тон.
Погледнах през вратата и видях, че бързопийките се стрелкат в позлатения си кафез по-жизнени от всякога. Когато се замислих за последствията от неговия коментар, усетих как през мен преминава студена тръпка. Той все още не вярваше, че Каудикус го трови.
Бях твърде стреснат, за да успея да му отговоря достатъчно бързо, но след като си поех дъх няколко пъти, накрая успях да кажа:
— Изобщо не съм загрижен за тяхното здраве толкова, колкото за вашето. Нали все пак ваша милост наистина се чувства по-добре?
— Такова е естеството на моето заболяване — то идва и си отива. — Алверон остави чашата си с чай, от която бе изпил само четвърт. — Накрая изчезва напълно и Каудикус е свободен да се скита месеци наред и да събира съставките за своите магии и отвари. Като стана дума за това — продължи той и скръсти ръце в скута си, — би ли ми направил услугата да ми донесеш лекарството ми от него?
— Разбира се, ваша милост — усмихнах се насила аз, като се опитвах да не обръщам внимание на тревогата, обхванала сърцето ми.
Почистих безпорядъка, който бях създал, докато му приготвих чая, и напъхах пакетчетата и вързопчетата с билки обратно и джобовете на тъмночервения си плащ.
Маерът кимна благосклонно, след което затвори очи и сякаш пак се унесе в спокойната си, огряна от слънцето дрямка.
— Нашият новоизпечен историк! — възкликна Каудикус, покани ме да вляза и ми предложи да седна. — Бихте ли ме извинили за момент. Ей сега ще се върна.
Отпуснах се върху тапицирания стол и едва тогава забелязах внушителния брой пръстени върху близката маса. Каудикус беше стигнал чак дотам, че да поръча специална поставка за тях. Всички пръстени бяха подредени с името, насочено напред. Имаше много от всички видове — сребърни, железни и златни.
Моят златен пръстен и железният на Алверон бяха оставени на малък поднос върху масата. Взех ги обратно, като мислено си отбелязах този доста елегантен начин да предложиш да върнеш нечий пръстен без думи.
Огледах с безмълвно любопитство голямата стая в кулата. Какъв би могъл да бъде мотивът на Каудикус да трови маера? Като изключим самия Университет, това място бе мечтата на всеки арканист.
Изправих се и с любопитство заразглеждах лавиците му с книги. Имаше доста голяма библиотека, в която с мъка се събираха близо стотина книги. Много от заглавията ми бяха познати. Някои бяха химически справочници. Други бяха алхимични. Трети пък се занимаваха с естествените науки, билкарството, физиологията и животинския свят. По-голямата част обаче, изглежда, бяха исторически.
Хрумна ми една мисъл. Вероятно можех да накарам вроденото винтишко суеверие да работи в моя полза. Ако Каудикус беше сериозен учен и поне наполовина толкова суеверен, колкото местните винти, той може би знаеше нещо за чандрианите. И най-хубавото беше, че тъй като играех ролята на глупав благороднически син, не се налагаше да се безпокоя, че с разпитването за тях ще навредя на репутацията си.
Каудикус се появи иззад ъгъла и като че ли донякъде се изненада, като видя, че стоя до лавиците с книги. Но бързо се окопити и ми се усмихна любезно.
— Видяхте ли нещо, което да ви заинтригува?
Обърнах се и поклатих глава.
— Не съвсем — отвърнах аз. — Знаете ли нещо за чандрианите?
Каудикус ме погледна безизразно за момент и след това избухна в смях.
— Знам, че няма да дойдат в стаята ви през нощта и да ви откраднат от леглото — рече той и размърда пръсти към мен, както човек се закача с малко дете.
— Тогава значи не изучавате митология? — попитах аз, разочарован от реакцията му.
Опитах се да се утеша, че така със сигурност бях затвърдил мнението му, че съм глуповат благороднически син.
Каудикус изсумтя.
— Това едва ли може да се нарече митология — презрително отвърна той. — Човек трудно би могъл да го нарече дори и фолклор. Това са суеверни глупости и аз нямам желание да си губя времето с тях. Никой сериозен учен не би го направил.
Той започна да се мотае насам-натам в стаята, като запушваше разни шишета и ги прибираше в шкафовете, подреждаше купчини с листове и връщаше книги по местата им върху лавиците.