— Но сам по себе си огънят не е предмет — възразих аз. — Той е просто екзотермична реакция. Той… — запънах се и не успях да продължа.
Дал си пое дъх и за момент изглеждаше, че се готви да ми даде обяснение. Ала вместо това се засмя и безпомощно сви рамене.
— Не съм достатъчно интелигентен, за да ти го обясня. Попитай Елодин. Той твърди, че разбира тези неща. Аз просто работя тук.
След часовете при Дал пресякох реката и отидох в Имре. Не намерих Дена в странноприемницата, където беше отседнала, затова се отправих към „Еолиан“, макар да знаех, че е твърде рано да я открия там.
Вътре имаше едва десетина души, но в края на бара забелязах лицето на познат човек, който разговаряше със Станчион. Граф Трепе ми махна и аз се присъединих към тях.
— Квоте, момчето ми! — извика възторжено Трепе. — Не съм те виждал от цяла вечност.
— От другата страна на реката беше доста напрегнато — обясних аз и свалих калъфа на лютнята си.
Станчион ме погледна.
— Личи си — откровено отбеляза той. — Виждаш ми се доста блед. Трябва да ядеш червено месо в по-големи количества или да спиш повече. — Той посочи близкия стол. — Като оставим това настрана, отивам да ти донеса една халба метеглин.
— За което ти благодаря — рекох аз и се настаних на стола.
Почувствах се много добре, задето наранените ми крака вече не трябваше да носят тежестта на тялото ми.
— Ако онова, от което имаш нужда, е месо и сън, трябва да дойдеш на вечеря в имението ми — услужливо предложи Трепе. — Обещавам ти превъзходна храна и толкова досаден разговор, че можеш да задремеш още докато говориш, и да не се безпокоиш, че ще изпуснеш нещо. — Той ме погледна умоляващо. — Какво ще кажеш? Ако трябва, ще те моля. Няма да сме повече от десет човека. От месеци умирам да се похваля с теб.
Вдигнах халбата с метеглин и погледнах Трепе. Велуреният му жакет, както и ботушите му бяха в кралско синьо. Не можех да се появя на официална вечеря в неговия дом облечен в пътни дрехи втора употреба — единствените, които притежавах.
В Трепе нямаше никаква показност, но той беше роден и възпитан като благородник. Вероятно никога не би му минало през ум, че нямам хубави дрехи. Не го обвинявам за това. По-голямата част от студентите в Университета бяха поне умерено заможни. Как иначе биха могли да си позволят да платят таксата за обучение?
Истината бе, че много исках да присъствам на хубава вечеря и да имам възможността да побеседвам с някои от местните благородници. Исках да се шегувам с тях, докато отпиваме от напитките си, и да компенсирам поне част от вредата, която Амброуз бе нанесъл на репутацията ми. А може би и да привлека вниманието на някой потенциален покровител.
Но просто не можех да си позволя цената, която трябваше да платя, за да присъствам. Що-годе приличен костюм щеше да ми струва поне талант и половина дори и при търговец на дрехи на старо. Дрехите не правят човека, но ако искаш да изиграеш някаква роля, се нуждаеш от подходящия костюм.
Станчион, който седеше зад Трепе, кимна енергично с глава да приема.
— За мен би било удоволствие да дойда на вечеря — уверих Трепе аз. — Обещавам да го сторя. Само нека положението в Университета да се поуспокои малко.
— Отлично — отвърна ентусиазирано Трепе. — Ще те накарам да изпълниш обещанието си. Държа на думата си. Ще ти намеря покровител, момчето ми. Подходящ покровител. Кълна се.
Зад гърба му Станчион кимна одобрително.
Усмихнах се и на двамата и отново отпих от метеглина. Хвърлих поглед към стълбата към балкона на втория етаж.
Станчион проследи погледа ми.
— Тя не е тук — каза той, сякаш се оправдаваше. — Всъщност не съм я виждал от няколко дни.
Няколко души влязоха през вратата на „Еолиан“ и извикаха нещо на илиш. Станчион им махна и се изправи.
— Дългът ме зове — заяви той и отиде да ги посрещне.
— Като стана дума за покровители — обърнах се аз към Трепе, като сниших глас, — има нещо, за което искам да чуя мнението ви. Нещо, което бих предпочел да си остане между нас.
В очите на Трепе проблесна любопитство и той се наведе по-близо до мен.
Отпих отново от метеглина и събрах мислите си. Алкохолът ме хвана по-бързо, отколкото очаквах. В действителност това беше доста приятно, защото притъпи болката от многобройните ми рани.