Първия път, когато се събудих по този начин, Фелуриан беше там и ме наблюдаваше. Изражението й беше толкова нежно и загрижено, че очаквах да започне да ми шепне и да гали косата ми, както бе сторила Аури в стаята ми преди месеци.
Но Фелуриан не направи нищо такова.
— добре ли си? — попита тя.
Нямах отговор на този въпрос. Съзнанието ми беше замъглено и объркано от спомените и от мъката, която изпитвах. Тъй като не бях сигурен, че няма да избухна в сълзи, ако заговоря, предпочетох само да поклатя глава.
Фелуриан се наведе, целуна ме по ъгълчето на устата, изгледа ме продължително и отново седна. После отиде до вира и ми донесе да пия вода от шепите й.
През следващите дни тя не ме притискаше с въпроси и не се опитваше да ме накара да говоря. Понякога пробваше да ми разказва истории, но аз не можех да се съсредоточа да ги слушам и затова ми се струваха по-безсмислени от всякога. Някои части от тях ме караха да плача неудържимо, макар в тях да нямаше нищо тъжно.
Веднъж, когато се събудих, нея я нямаше. Върна се часове по-късно, носейки странен зелен плод, по-голям от главата ми. Усмихна ми се срамежливо и ми го подаде, като ми показа как да обеля тънката му кора, за да разкрия оранжевата му месеста вътрешност. Тя беше кашеста и много сладка, делеше се на спираловидни части.
Ядяхме мълчаливо, докато накрая не остана нищо друго освен една кръгла, твърда и хлъзгава семка.
Беше тъмнокафява и толкова голяма, че не можех да я хвана с една ръка. Фелуриан я счупи с камък с малко театрален жест и ми показа, че вътрешността й е суха като печен орех. Изядохме и нея. Вкусът й беше особен и лютив — малко напомняше на пушена сьомга.
Вътре в нея беше сгушено още едно семе — бяло като кост и с размера на топче за игра. Фелуриан го даде на мен. Беше сладко като захар и лепкаво като карамел.
Веднъж ме остави сам в продължение на часове, за да се върне накрая с две кафяви птици — държеше внимателно по една във всяка ръка. Бяха по-малки от врабчета и имаха поразителни тревистозелени очи. Остави ги върху възглавниците, близо до мястото, където лежах, и когато им подсвирна, те запяха. Не откъслечни птичи трели — те пееха истинска мелодия. Четири куплета с припев между тях. Първо пееха заедно, а после в хор.
Един път се събудих и Фелуриан ми даде да пия от кожена чаша. Напитката ухаеше на теменужки и нямаше никакъв вкус, но в устата си я почувствах бистра, топла и чиста, сякаш пиех лятна слънчева светлина.
Друг път ми даде гладък червен камък, от който усетих топлина в ръката си. След няколко часа той се пукна като яйце и от него се показа създание, подобно на миниатюрна катеричка, което ми изцвърча ядосано, преди да избяга.
Веднъж се събудих и Фелуриан не беше наблизо. Огледах се наоколо и я видях да седи край водата, обгърнала с ръце колената си. С мъка успях да различа тихата песен на сподавените й ридания.
Спях и се събуждах. Тя ми подари пръстен, направен от лист, грозд от златисти, горски плодове и цвете, което се отваряше и затваряше, когато го докоснеш с пръст…
А веднъж, когато се стреснах насън и се събудих с болка в гърдите и с мокро лице, Фелуриан протегна ръка и я сложи върху моята. Жестът й беше толкова колеблив, а лицето й — толкова загрижено, че човек би си помислил, че никога преди не е докосвала мъж. Сякаш се страхуваше, че мога да се счупя, да изгоря или да я ухапя. Хладната й длан постоя известно време върху моята, лека като нощна пеперуда. Тя нежно стисна ръката ми, изчака и след това се отдръпна.
Тогава това ми се видя странно. Но съзнанието ми беше твърде объркано и замъглено от мъка, за да мисля ясно. Едва сега, когато се връщам към този момент, осъзнавам какво се е случвало. Тя се е опитвала да ме утеши с цялата непохватност на неопитен влюбен и не е имала и най-малката представа как да го направи.
И все пак времето лекува всичко. Сънищата ми спряха. Апетитът ми се възвърна. Умът ми се изясни достатъчно, за да започна да се закачам с Фелуриан. Скоро след това се възстанових достатъчно, за да започна и да флиртувам. Когато това стана, нейното облекчение беше осезаемо, сякаш тя не можеше да установи връзка със същество, което не иска да я целуне.
Последно се върна любопитството ми — най-сигурният знак, че отново съм самият себе си.
— Така и не те попитах как минаха последните приготовления по шаеда — казах аз.