Разтревожен, пристъпих по-близо. Всички истории за фае, които някога бях чувал, прелетяха през главата ми. Дали не бяха минали години? Десетилетия?
Или имаше неприятности от по-обикновено естество? Може би бандитите са били повече, отколкото мислехме? Може би, когато са се върнали и са намерили лагера си разрушен, те са дошли тук да създават проблеми?
Промъкнах се по-близо до прозореца; надникнах вътре и видях каква е истината.
В странноприемницата имаше четирийсет-петдесет души. Те седяха край масите, на пейките или наредени около бара. Всички погледи бяха насочени към камината.
Пред нея седеше Мартен и бавно отпиваше от напитката си.
— Не можех да извърна очи — продължи той. — Не исках да го направя. Тогава Квоте застана пред мен, скривайки я от погледа ми, и за миг бях освободен от магията й. Бях покрит с толкова дебел слой студена пот, че имах чувството, че някой е изсипал кофа вода върху ми. Опитах се да го дръпна назад, но той се отскубна от ръцете ми и се затича към нея. — На лицето на Мартен се изписа съжаление.
— Как така не е успяла да докопа адемеца и онзи едрия? — попита един мъж с лице като на ястреб, който седеше близо до ъгъла на камината. Той потупа с пръсти очукания калъф на цигулката си. — Ако наистина сте я видели, всички щяхте да се затичате подире й.
В стаята се разнесе одобрителен шепот.
Тогава от една близка маса заговори Темпи — кървавочервената му риза се забелязваше отдалеч.
— Когато бях малък, се обучавах на самоконтрол. — Той вдигна ръка и я сви в юмрук, за да илюстрира думите си. — Да потискам болката, глада, жаждата, умората. — Поклащаше глава след всяко едно от изброените неща, за да покаже, че го е овладял. — А жените. — На лицето му се появи съвсем лека усмивка и той отново разтърси юмрук, но този път с далеч по-малка убеденост от преди. — Нека да кажа следното. Ако Квоте не беше отишъл, може би аз щях да го направя.
Мартен кимна.
— Що се касае до нашия едър приятел… — Той се прокашля и посочи към другия край на стаята. — Хеспе го убеди да остане.
Думите му бяха последвани от нов смях. След като се поогледах малко, открих къде седяха Дедан и Хеспе. Дедан беше станал аленочервен. Хеспе беше сложила собственически ръката си върху крака му. Тя се усмихна прикрито, но доволно.
— На следващия ден го търсихме — продължи Мартен, когато вниманието на хората в стаята отново се насочи към него. — Вървяхме през гората по следите му. Намерихме меча му на около километър от вира. Несъмнено го беше изгубил, докато бързаше да я догони. Плащът му висеше на един клон недалеч от там.
Мартен вдигна опърпания плащ, който бях купил от калайджията. Наметалото изглеждаше така, сякаш го бе изтръгнал от зъбите на побесняло куче.
— Беше се закачил на клона. Сигурно е предпочел да се освободи от него, вместо да я изпусне от поглед. — Той разсеяно опипа разкъсаните краища на плаща. — Ако платът беше по-здрав, Квоте може би щеше да е с нас тази вечер.
Винаги усещам кога е подходящият момент да се появя на сцената. Пристъпих през вратата и почувствах как всички погледи се обръщат към мен.
— Намерих си по-добро наметало — казах аз, — направено от ръцете на Фелуриан. И имам история за разказване. История, която ще разправяте и на децата на вашите деца — усмихнах се аз.
Настъпи моментно мълчание, последвано от невероятна врява, когато всички заговориха едновременно.
Другарите ми ме гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Дедан пръв дойде на себе си и след като се приближи до мен, ме изненада с груба прегръдка с едната си ръка. Едва тогава забелязах, че другата му ръка виси на превръзка през врата. Погледнах го въпросително.
— Да не би да си имал неприятности? — попитах го аз, докато стаята наоколо бе изпълнена с хаотичен шум.
Дедан поклати глава.
— Хеспе — простичко отвърна той. — Тя не прие много добре мисълта, че съм готов да се затичам след онази фае. Един вид успя… да ме убеди да остана.
— Счупила ти е ръката?
Спомних си, че когато за последен път го зърнах, Хеспе го беше притиснала към земята.
Едрият мъж сведе поглед към краката си.
— Тя просто я държеше, докато аз се опитвах да се отскубна. — Той се усмихна леко смутено. — Предполагам, че може да се каже, че я счупихме заедно.