Страхът на мъдреца (Част II)

— Много бих искал да го чуя — казах.

Момчето се наду от гордост и запя с пронизителен глас:

Видях една фермерска дъщеря веднъж на речния бряг, далеч от всеки мъж. Тя къпеше се, когато я съзрях. И оплака се, че ще бъде грях, ако някой мъж я забележи. Затова бавно и отново тя сапуниса тялото си голо.

Засмях се.

— Бива си го — похвалих го аз, — но какво ще кажеш за това?

Видях една фермерска дъщеря веднъж на речния бряг, далеч от всеки мъж. Когато я хванах, тя призна ми, че се чувства омърсена, ако банята й е смутена. Затова изми още веднъж тялото, което видял бе мъж.

Момчето се замисли.

— Моят ми харесва повече — рече то накрая.

Потупах го по гърба.

— Добър мъж е този, който държи на собствените си стихове — рекох аз и се обърнах отново към водача на малката трупа. — Някакви клюки?

Той се замисли за момент.

— На север от тук, в Елд, имало бандити.

Кимнах и отбелязах:

— Чух, че вече са им видели сметката.

Той се замисли отново.

— Алверон ще се жени за онази жена от рода Лаклес.

— Знам поема за Лаклес! — намеси се отново момчето и започна:

Седем са нещата на Лаклес пред вратата…

— Млъкни — по-възрастният мъж леко шляпна детето по главата, след което ме погледна извинително. — Момчето има добър слух, но му липсват всякакви обноски.

— Всъщност — казах аз — бих искал да я чуя.

Той сви рамене и пусна момчето, което го погледна ядосано, преди да зарецитира:

Седем са нещата на Лаклес пред вратата. Едно от тях е пръстен, който не е носен, едно е дума престъпена, едно е точно време, едно е свещ без светлина, едно е син, в който е кръвта, едно врата е потопа, дето спира, едно е нещо, което пазено е свидно, и накрая е онова, що идва със съня.

— Това е една от онези гатанки в рими — извинително обясни бащата. — Един бог знае откъде ги научава, но трябва да се научи да не рецитира всеки неприличен стих, който чуе.

— Откъде я научи? — попитах детето аз.

Момчето се замисли за известно време, след това сви рамене и зачеса свивката на коляното си.

— Не знам. От другите деца.

— Трябва да тръгваме — каза по-възрастният мъж и погледна към небето.

Порових в кесията си и му подадох един сребърен нобъл.

— Това пък защо? — попита той и ме изгледа подозрително.

— За да ви помогна да си вземете нова мечка — отвърнах аз. — И при мен времената не бяха леки, но напоследък се опаричих.

Те си тръгнаха, след като ми поблагодариха горещо. Бедните хорица. Нито една уважаваща себе си трупа от Едема Рух никога не би се унижила да прави номера с насъскването на кучета по мечка. За това не беше необходимо умение и такова изпълнение не беше повод за особена гордост.

Но те едва ли можеха да бъдат обвинявани, задето в жилите им не тече кръвта на Рух, а ние, членовете на трупи, трябва да се грижим едни за други. Защото на никой друг не му пука за нас.

* * *

Двамата с Темпи използвахме времето, докато вървяхме, за да обсъждаме летхани, а вечерите — за да практикуваме кетан. Вече ми беше по-лесно и понякога успявах да направя дори и „да уловиш дъжда“, преди Темпи да ми намери някоя дребна грешка и да ме накара да започна отначало.

С него бяхме открили едно доста усамотено място близо до странноприемницата, където бяхме спрели за вечерта. Дедан, Хеспе и Мартен пиеха в кръчмата. Аз внимателно упражнявах кетан, а Темпи се беше облегнал на дърво и тренираше с непоколебима решителност едно от основните упражнения за раздвижване на пръстите, на които го бях научил. Повтаряше го отново и отново.

Тъкмо бях направил „ръце, въртящи се в кръг“, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Не спрях, защото Темпи ме беше учил да не се разсейвам, докато практикувам кетан. Ако се обърнех да погледна, трябваше да започна отначало.

С болезнено бавни движения подхванах „танц назад“. Но в мига, в който поставих петата си на земята, знаех, че балансът ми не е както трябва. Изчаках Темпи да се обади, но той не го направи.