— Закъде?
— Към Хаерт. Към Шехин.
— Това градове ли са?
— Хаерт е град. Шехин е учител.
Замислих се каква ли е причината.
— Да не би да си имаш неприятности, задето ме учиш?
Той върна лютнята в калъфа и затвори капака.
— Може би. Да.
— Забранено ли е?
— Много забранено — отвърна той.
Темпи се изправи и започна да прави кетан. Последвах го и известно време и двамата мълчахме.
— Колко неприятности си имаш? — накрая попитах аз.
— Много неприятности — отвърна той и долових в гласа му необичайни за него емоционалност и безпокойство. — Може би беше неразумно.
Двамата се движехме бавно като залязващото слънце.
Помислих за онова, което беше казал Ктаех. За единственото късче потенциално полезна информация, което той беше изпуснал по време на разговора ни. Смееше се на съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се отдалечиш от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който да те приеме на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.
Фелуриан ми беше казала, че Ктаех говори само истината.
— Мога ли да те придружа? — попитах аз.
— Да ме придружиш? — попита Темпи, докато дланите му се въртяха в грациозен кръг, с който се чупят дългите кости на ръцете.
— Да пътувам с теб. Да те следвам. Към Хаерт.
— Да.
— Това ще ти помогне ли с твоите неприятности?
— Да.
— Ще дойда.
— Благодаря ти.
109.
Варвари и безумци
Вярно е, че не исках нищо повече от това да се върна в Северин. Исках отново да спя в легло и да се възползвам от благоразположението на маера, докато все още го имаше. Исках да намеря Дена и да оправя отношенията ни.
Но Темпи си имаше неприятности, защото ме учи. Не можех просто да си тръгна и да го оставя сам да се оправя с тях. Още повече, че Ктаех ми беше казал, че Дена вече е напуснала Северин. Макар че едва ли ми бе нужен пророк от Фае, за да разбера това. Нямаше ме от цял месец, а Дена не беше от хората, които си губят времето да стоят на едно място.
И така, на следващата сутрин нашата група се раздели. Дедан, Хеспе и Мартен тръгнаха на юг към Северин, за да докладват на маера и да си получат парите. Двамата с Темпи поехме на североизток към Стормуол и Адемре.
— Сигурен ли си, че не искаш да му занеса сандъчето? — за пети път ме попита Дедан.
— Обещах на маера, че лично ще му върна парите — излъгах аз, — но искам да му дадеш това. — Подадох на едрия наемник писмото, което бях написал предишната нощ. — То обяснява защо ми се налага да те направя водач на групата — ухилих се аз. — Може и да получиш премия за това.
Дедан се наду и си придаде важен вид, докато вземаше писмото.
Мартен, който стоеше наблизо, издаде звук, наподобяващ кашлица.
Докато двамата с Темпи вървяхме, успях да изкопча някои подробности от него. Накрая научих, че човек с неговото обществено положение трябва да получи разрешение, преди да си вземе ученик.
Нещата допълнително се усложняваха от факта, че аз бях външен човек — варварин. Изглежда, че Темпи бе направил нещо повече от това да престъпи обичая, като бе започнал да учи някой като мен. Беше злоупотребил с доверието на своя учител и своя народ.
— Ще има ли някакъв съдебен процес? — попитах аз.
Той поклати глава.
— Няма да има процес. Шехин ще ми зададе няколко въпроса. Ще кажа: „Видях, че в Квоте има здраво желязо, което само чака. Той е част от летхани. Има нужда от летхани да го напътства.“ — Темпи кимна към мен. — Шехин ще те попита за летхани, за да разбере дали съм преценил правилно. Ще реши дали в теб има желязо, което заслужава да бъде ковано. — Ръката му направи кръг, като по този начин показа жеста за неспокоен.
— И какво ще стане, ако не съм подходящ? — попитах аз.
— За теб? Несигурност. За мен? Ще бъда отрязан.
— Отрязан? — попитах аз, надявайки се, че не съм разбрал правилно.
Той вдигна ръка и размърда пръстите си.
— Адемците. — Той стегна ръката си в юмрук и го разтърси. — Адемре. — След това отвори ръка и докосна малкия си пръст. — Темпи. — После докосна останалите пръсти. — Приятел. Брат. Майка. — Докосна палеца. — Шехин. — Сетне направи жест, все едно откъсва малкия си пръст и го хвърля настрани. — Отрязан.