Моментите, в които с Темпи разговаряхме за летхани, бяха единствената истинска почивка, но бяха разочароващо кратки. Мислите ми се въртяха изтощено и се нуждаех от цялата си концентрация, за да ги подредя и да се опитам да дам правилните отговори. Дори и тогава думите ми само го дразнеха. Той отново и отново поклащаше глава и ми обясняваше колко много греша.
Накрая се отказах да се мъча да давам правилните отговори. Бях твърде изморен, за да ме е грижа. Зарязах опитите да слагам в ред мислите си и просто се наслаждавах на облекчението, че мога да поседна за няколко минути. Бях твърде изморен, за да запомня какво говорех през по-голямата част от времето, но за моя изненада тези отговори допаднаха повече на Темпи. Това беше истинско блаженство. Когато моите отговори му харесваха, обсъжданията ни траеха по-дълго и аз можех да прекарвам повече време в почивка.
На третия ден се почувствах значително по-добре. Мускулите вече не ме боляха толкова много. Дишах по-лесно. Чувствах главата си ясна и лека като лист, който се носи по вятъра. В такова настроение отговорите на въпросите на Темпи сякаш бяха на върха на езика ми и бяха прости като песен.
Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Три цикъла. Но докато правехме движенията на кетан отстрани на пътя, аз припаднах.
Темпи ме бе наблюдавал внимателно и ме подхвана, преди да се строполя на земята. Светът се въртеше шеметно около очите ми в продължение на няколко минути, преди да осъзная, че съм под сянката на дърво край пътя. Сигурно адемецът ме бе отнесъл там.
Той ми подаде меха с вода.
— Пий.
Мисълта за вода не ми се стори особено привлекателна, но въпреки това пийнах една глътка.
— Съжалявам, Темпи.
— Напредна много, преди да паднеш. Не се оплакваше. Показа, че духът ти е по-силен от тялото. Това е добре. Когато умът контролира тялото, това е летхани. Но да знаеш къде са границите на възможностите ти, също е летхани. По-добре е да спреш, когато трябва, отколкото да продължиш, докато паднеш.
— Освен ако летхани не изисква да паднеш — казах аз, без да се замислям.
Усещах главата си лека като лист, носен от вятъра.
— Да. — Той ме възнагради с една от редките си усмивки. — Започваш да разбираш.
— Атуранският ти става все по-добър, Темпи — отвърнах на усмивката му аз.
Темпи примигна. Безпокойство.
— Сега говорим на моя език, а не на твоя.
— Аз не говоря… — понечих да възразя, но внезапно чух думите, които използвах: „Скеопа тейас“.
Главата ми се замая за момент.
— Пийни си пак — каза Темпи и макар да владееше изражението на лицето и гласа си, разбрах, че е обезпокоен.
Отпих отново, за да го успокоя. Сетне тялото ми сякаш внезапно осъзна, че има нужда от вода. Изпитах силна жажда и отпих няколко големи глътки. Спрях, преди да съм изпил твърде много, и стегнах корема си. Темпи кимна. Одобрение.
— Значи говоря добре? — попитах аз, за да разсея усещането за жажда.
— Говориш добре за дете. Много добре за варварин.
— Само добре? Грешно ли изговарям думите?
— Твърде често докосваш очи. — Той разшири очите си и ги втренчи многозначително в моите очи. — Освен това думите ти са добри, но прости.
— Тогава трябва да ме научиш на още думи.
Той поклати глава. Сериозно.
— Вече знаеш твърде много думи.
— Твърде много? Темпи знам съвсем малко.
— Не са важни думите, а как ги използваш. В адемския се цени изкуството на говоренето. Има хора, които могат да кажат много неща само с една дума. Шехин е сред тях. Тези хора изричат нещо на един дъх, а на останалите ще им е нужна цяла година, за да разберат неговия смисъл. — Мек укор. — Ти твърде често казваш повече, отколкото ти е нужно. Не трябва да говориш на адемски по същия начин, по който пееш на атурански. Сто думи за възхвала на една жена. Това е твърде много. Нашите разговори са по-кратки.
— Значи, когато срещна някоя жена, трябва просто да кажа „Ти си красива“?
— Не. — Темпи поклати глава. — Трябва да кажеш „красива“ и да оставиш жената да реши какво точно си имал предвид.
— Това не е ли… — Не знаех думите за „неясно“ или „неопределено“ и трябваше да започна отначало, за да му обясня какво искам да кажа. — Това не води ли до объркване?