Тя кимна, сякаш беше доволна от отговора ми. Продължихме да наблюдаваме водата.
— Чувал ли си за Латантха? — попита тя.
— Не. Съжаление. Но може би просто не знам думата.
Тя се обърна и ние тръгнахме из долината, докато не стигнахме до едно разширение, което имаше поддържания вид на градина. В центъра му растеше високо дърво, каквото никога преди не бях виждал.
Спряхме в началото на разширението.
— Това е дървото меч — каза жената и направи жест, който не разпознах — докосна леко бузата си с опакото на ръката, — Латантха. Би ли казал, че е красиво?
Гледах дървото известно време.
— Любопитство. С удоволствие бих го разгледал по-отблизо.
— Това не е позволено. Недвусмисленост.
Кимнах и огледах дървото толкова добре, колкото позволяваше разстоянието. Имаше високи, сводести клони като дъб, но листата му бяха широки, плоски и се въртяха в странни кръгове, когато подхванеха вятъра.
— Да — отговорих аз след доста време.
— Защо ти беше необходимо толкова време, за да решиш?
— Разсъждавах върху това каква е причината за красотата му — признах аз.
— И?
— Бих казал, че то едновременно се движи и не се движи в съответствие със своята природа и това го прави красиво. Но не мисля, че това е причината.
— Каква е тогава?
Наблюдавах дълго дървото.
— Не знам. Според теб каква е причината?
— То просто съществува — отвърна тя. — Това е достатъчно.
Кимнах и се почувствах малко глупаво за превзетите отговори, които бях дал преди малко.
— Чувал ли си за кетан? — изненадващо ме попита тя.
Вече имах представа колко важни са тези неща за адемците. Затова се поколебах да отговоря открито. Въпреки това не исках и да лъжа.
— Може би. Извинение.
Тя кимна.
— Предпазлив си.
— Да. Ти ли си Шехин?
Жената кимна.
— Кога заподозря коя съм?
— Когато ме попита за кетан — отвърнах аз. — А ти кога заподозря, че знам повече, отколкото би трябвало да знае един варварин?
— Когато видях как стъпваш.
Последва ново мълчание.
— Шехин, защо не носиш червени дрехи като останалите наемници?
Тя направи два жеста, които не ми бяха познати.
— Твоят учител каза ли ти защо той е облечен в червено?
— Не съм се сетил да го питам — отвърнах аз, защото не исках да загатна, че Темпи е допуснал пропуски в обучението ми.
— Тогава ти ми отговори на този въпрос.
Замислих се за момент.
— За да не забележат враговете, когато кърви?
— Одобрение. Тогава защо аз нося бяло?
Единственият отговор, за който можех да се сетя, предизвика ледени тръпки по тялото ми.
— Защото не кървиш.
Тя кимна уклончиво.
— А също и защото, ако някой неприятел успее да пролее кръвта ми, така ще я види върху мен като справедлива награда.
Вътрешно потреперих, но направих всичко възможно, за да запазя типичното за адемците хладнокръвие. След подходящо дълга учтива пауза попитах:
— Какво ще стане с Темпи?
— Това ще се разбере тепърва. — Тя махна почти раздразнено. — Не се ли безпокоиш за себе си?
— Повече се тревожа за Темпи.
Вятърът рисуваше странни форми в листата на дървото меч. Картината беше почти хипнотизираща.
— Докъде стигна в обучението си? — попита Шехин.
— Учих кетан в продължение на месец.
— Готов ли си? — Тя се обърна с лице към мен и вдигна ръце.
Не можах да се сдържа да не си помисля, че е с петнайсет сантиметра по-ниска от мен и достатъчно възрастна, за да ми бъде баба. А и наклонената й на една страна жълта шапка никак не й придаваше застрашителен вид.
— Може би — отвърнах аз и също вдигнах ръце.
Шехин бавно се приближи към мен и направи „ръце като ножове“. Аз й отвърнах с „да уловиш дъжда“. След това изпълних „пълзене по желязо“ и „бърз вътрешен“, но не успях да я докосна. Тя леко се оживи и направи „въртящия се дъх“ и „преден удар“ едновременно. Спрях първия с „водно ветрило“, но не успях да се измъкна от втория. Тя ме докосна под ребрата и след това по слепоочието. Докосването й беше леко, както когато допираш пръст до нечии устни.