Каквото и да опитах, то нямаше никакво въздействие върху нея. Направих „хвърляне на светкавица“, но тя просто отстъпи встрани и дори не си направи труда да отговори на удара ми. Един-два пъти усетих допира на плата на бялата й риза, когато се доближах достатъчно, за да я докосна, но това беше всичко. Беше все едно да се опитваш да удариш парче висяща във въздуха връв.
Стиснах зъби и направих „вършеене на жито“, „пресоване на сайдер“ и „майка край потока“, като преминавах от едното в другото движение сред хаос от удари.
Тя се движеше по начин, който никога не бях виждал. Макар наистина да бе бърза, не това бе най-важното. Шехин се движеше съвършено и не правеше две стъпки, когато и една беше достатъчна. Не мърдаше на десет сантиметра, ако й трябваше да се премести само на осем. Беше като някакво приказно същество — движенията й бяха по-плавни и по-грациозни от танца на Фелуриан.
С надеждата да я изненадам и така да докажа уменията си се движех толкова бързо, колкото можех да си позволя. Направих „танца на девицата“, „да уловиш врабче“, „петнайсетте вълка“…
Шехин направи една-единствена съвършена стъпка.
— Защо плачеш? — попита Шехин, докато правеше „падането на чаплата“. — Да не се срамуваш? Или се страхуваш?
Примигнах, за да прочистя очите си.
— Ти си красива, Шехин. — Гласът ми беше дрезгав от напрежение и емоция. — Защото в теб камъкът от стената, водата от потока и движението на дървото са събрани в едно.
Тя примигна изненадано и в този миг аз я хванах здраво за рамото и ръката. Направих „гръмотевица нагоре“, но вместо да успея да я преметна, остана да стои неподвижно като скала.
Освободи се почти разсеяно с „отскубване от лъва“ и направи „вършеене на жито“. Прелетях два метра и се проснах на земята.
Бързо се изправих, защото не бях наранен. Беше леко хвърляне върху меката трева, а Темпи ме беше научил как да падам, без да се нараня. Но преди да пристъпя отново към нея, Шехин направи жест да спра.
— Темпи хем те е учил, хем не те е научил — каза тя с непроницаемо изражение.
С усилие отместих поглед от лицето й. Беше ми толкова трудно да се откажа от този навик, който бях изграждал цял живот.
— Това е едновременно и добро, и лошо. Ела. — Тя се обърна и се приближи до дървото.
То беше по-голямо, отколкото мислех. Вятърът люлееше и подмяташе по-малките клони и те се движеха и извиваха необуздано.
Шехин вдигна един лист и ми го подаде. Той беше широк и плосък, с размера на малка чиния, и беше изненадващо тежък. Ръката ми пареше и видях как по палеца ми се стича тънка струйка кръв.
Огледах ръба на листа и видях, че той е твърд и остър като острие. Схванах откъде идва името дърво меч. Вдигнах поглед към въртящите се листа. Всеки, застанал близо до дървото при силен вятър, щеше да бъде нарязан на парчета.
— Ако трябваше да нападнеш това дърво, какво би направил? Би нанесъл удар в корените? Не. Те са твърде здрави. Или би се насочил към листата? Не. Твърде бързи са. Тогава къде би нанесъл удара си?
— В клоните.
— Клоните. Съгласие. — Тя се обърна към мен. — Ето това не те е научил Темпи. Би било погрешно да го направи. Въпреки това си го изстрадал.
— Не разбирам.
Тя ми махна да започна да правя кетан. Без да се замислям, застанах в положение „да уловиш врабче.“
— Спри! — Замръзнах и тя продължи: — Ако трябва да те нападна, къде трябва да го направя? Тук в корена? — Бутна крака ми, но той не помръдна. — Може би тук, в листата? — Бутна вдигнатата ми ръка, при което лесно я помести, но не постигна много повече от това. — Ето тук, в клоните. — Бутна леко едното ми рамо и лесно ме накара да помръдна. — И тук. — Натисна хълбока ми и ме завъртя. — Виждаш ли? Трябва да намериш мястото, където да приложиш силата си, в противен случай тя ще бъде пропиляна напразно. Пропиляването на силата не е част от летхани.
— Да, Шехин.
Тя вдигна ръце и застана в положението, в което я бях сварил преди малко — по средата на „падането на чаплата“.
— Направи „гръмотевица нагоре“. Къде е моят корен?
Посочих краката й, стъпили здраво на земята.
— Къде са листата?
Посочих дланите й.
— Не. Листата са от тук до тук — тя посочи цялата си ръка и демонстрира как свободно може да нанася удари с дланите, лактите или рамената си. — Къде са клоните?
Замислих се за момент и след това потупах едното й коляно.