Усетих изненадата й, макар че тя не я показа.
— И?
Потупах подмишницата й и след това рамото й.
— Покажи ми.
Приближих се до нея, допрях единия си крак до коляното й и направих „гръмотевица нагоре“, като я бутнах настрани. Бях изненадан колко малко сила е нужна за това.
Ала вместо да излети във въздуха и след това да се сгромоляса на земята, тя сграбчи ръката ми. Усетих разтърсване по цялата й дължина и олюлявайки се, отстъпих встрани. Вместо да бъде съборена, Шехин използва хватката си, за да присвие краката си. Направи една-единствена съвършена стъпка и отново възстанови равновесието си.
Тя ме погледна в очите дълго и замислено, след това се обърна и си тръгна, като ми махна да я последвам.
111.
Лъжец и крадец
Двамата с Шехин се върнахме до групата каменни сгради, за да открием, че отвън стои Темпи и нервно пристъпва от крак на крак. Това затвърди прозренията ми. Той не беше изпратил Шехин да ме изпита. Тя сама ме беше открила.
Когато се доближихме достатъчно, Темпи хвана с дясната ръка меча си с острието надолу. Лявата му ръка направи жест за дълбоко уважение.
— Шехин — започна той, — аз…
Жената му направи знак да я последва и влезе в ниската каменна сграда. Тя повика момчето и му нареди:
— Доведи Карсерет.
Момчето се затича да изпълни поръчката й.
Любопитство. Направих жест към Темпи.
Той не ме погледна. Много сериозно. Внимавай. Това, че беше направил същите жестове по пътя към Кросон, когато мислеше, че ни очаква засада, не ми подейства особено успокояващо. Забелязах, че ръцете му леко треперят.
Шехин ни поведе към една отворена врата, където към нас се присъедини жена в червени наемнически дрехи. Познах тънките белези по веждата и челюстта й. Това беше Карсерет, наемницата, която бяхме срещнали на път за Северин — онази, която ме беше блъснала.
Шехин направи знак на двамата адемци да влязат вътре, но вдигна ръка, за да ме спре да не ги последвам.
— Чакай тук. Онова, което Темпи е сторил, не е добро. Ще го изслушам. След това ще реша какво да правим с теб.
Кимнах и тя затвори вратата след себе си.
Чаках един час, после два. Напрягах слуха си, но не можех да чуя нищо от другата страна на вратата. Няколко души минаха покрай мен в коридора — двама бяха облечени в червени наемнически дрехи, а един носеше обикновено домашно облекло. Всички те хвърлиха поглед към косата ми, макар никой да не ме зяпаше.
Вместо да се усмихна и да им кимна, както е прието да се изразява приятелско отношение между варварите, аз запазих лицето си безизразно, отвърнах на кратките им жестове за поздрав и избягвах да ги гледам в очите.
Известно време след като бе отминал и третият час, вратата се отвори и Шехин ми махна да вляза вътре.
Стаята беше добре осветена, със стени от дялан камък. Беше колкото голяма спалня в странноприемница, но изглеждаше дори по-просторна поради липсата на каквито и да е по-масивни мебели. Близо до една от стените имаше малка желязна печка, която излъчваше мека топлина, и четири стола, разположени един срещу друг в груб кръг. На три от тях седяха Темпи, Шехин и Карсерет. Шехин ми направи знак и аз седнах на четвъртия.
— Колко си убил? — попита Шехин.
Тонът й беше различен от преди — властен и недопускащ възражения. Беше същият, който използваше Темпи по време на разговорите ни за летхани.
— Много — без колебание отвърнах аз.
Понякога може и да съм глупав, но схващам, когато ме изпитват.
— Колко много са „много“? — Това не беше молба да изясня думите си, а нов въпрос.
— Когато убиеш човек, и един е много.
Тя леко кимна.
— Убивал ли си хора не според летхани?
— Може би.
— Защо не отговаряш с „да“ или „не“?
— Защото невинаги разбирам летхани.
— И защо е така?
— Защото летхани невинаги е ясно.
— Какво прави летхани ясно?
Поколебах се, макар да знаех, че това не е правилният отговор:
— Думите на учителя.
— Може ли някой да учи на летхани?
Започнах да правя жеста за несигурност, след това си спомних, че не беше прието да се разговаря с жестове.
— Може би — отвърнах аз. — Аз не мога.