Вашет ме погледна в очите.
— Сега ще те ударя — сериозно ме предупреди тя. — Стой неподвижно.
Започна бавно да ме обикаля, като продължаваше да размахва върбовата пръчка. Вшшш. Вшшш. Застана зад гърба ми и фактът, че не я виждах, още повече влоши положението. Вшшш. Вшшш. Взе да размахва пръчката по-бързо и звукът се промени. Всссс. Всссс. Не помръдвах.
Тя пак започна да ме обикаля, накрая застана зад гърба ми и ме удари два пъти. Веднъж по всяка ръка, точно под рамото. Всссс. Всссс. В началото го усетих просто като потупване, но после болката плъзна по ръцете ми и ме изгори като огън.
Сетне, преди да успея да реагирам, тя ме удари по гърба толкова силно, че почувствах удара чак в зъбите си. Пръчката не се счупи единствено защото бе от гъвкава зелена върба.
Не извиках, но само защото тя ме беше ударила между две вдишвания. Въпреки това отворих уста и вдишах толкова рязко, че се задавих и закашлях. Гърбът ми се сви от болка, сякаш някой го е подпалил.
Вашет ме заобиколи, застана отново пред мен и пак ме погледна по същия сериозен начин.
— Това е твоят урок — сухо каза тя. — Нямам добро мнение за теб. Ти си варварин. Не си умен. Не си добре дошъл. Мястото ти не е тук. Ти си крадец на нашите тайни. Присъствието ти тук създава объркване и усложнения, от които това училище не се нуждае.
Погледна замислено края на пръчката и след това очите й се насочиха отново към мен.
— Ще се срещнем отново тук един час след обеда. Ще избереш нова пръчка и аз ще се опитам пак да ти дам този урок. — Тя ми хвърли пронизващ поглед. — Ако пръчката, която ми донесеш, не ми хареса, сама ще избера друга. Ще направим същото след вечеря. След това и на следващия ден. Това е единственият урок, който ще ти дам. Когато го научиш, ще напуснеш Хаерт и няма да се върнеш никога повече. — Тя ме погледна с равнодушно лице. — Разбираш ли?
— Какво ще…
Ръката й замахна и върхът на пръчката ме уцели по бузата. Този път бях вдишал и изохках високо и стреснато.
Вашет ме погледна. Никога не съм си мислел, че нещо тъй просто като един поглед би могло да е толкова заплашително. Но светлосивите й очи бяха твърди като лед.
— Кажи „Да, Вашет. Разбирам.“
Погледнах я предизвикателно.
— Да, Вашет. Разбирам.
Докато говорех, усещах дясната страна на горната си устна огромна и трудно подвижна.
Тя огледа лицето ми, сякаш се опиташе да вземе някакво решение, след това сви рамене и захвърли пръчката.
Едва тогава рискувах да заговоря отново:
— Какво ще стане с Темпи, ако си тръгна?
— Когато си тръгнеш — каза тя, натъртвайки върху първата дума. — Малцината, които имат някакви съмнения, ще разберат, че той е сгрешил, като е започнал да те учи. И е сгрешил двойно повече, като те е довел тук.
— А какво ще… — Направих пауза и зададох въпроса различно. — Какво ще стане с него в този случай?
Вашет сви рамене и се обърна.
— Решението за това не е мое — заяви тя и се отдалечи.
Докоснах бузата и устната си, след това погледнах ръката си. Нямаше кръв, но усетих червената резка, която се надигаше върху кожата ми и беше като клеймо, ясно забележимо за всеки.
Тъй като не бях сигурен какво друго трябва да правя, се върнах в училището за обеда. След като влязох в столовата, се огледах, но не забелязах Темпи сред облечените в кървавочервени дрехи наемници. Бях доволен, че е така. Колкото и да имах нужда от приятелска компания, не можех да понеса мисълта той да разбере, че нещата се развиват толкова зле. Дори нямаше да се наложи да му казвам това. Белегът върху лицето ми бе достатъчно красноречив и всеки в стаята можеше да го види.
Запазих невъзмутимо изражение на лицето и не вдигах поглед, докато чаках на опашката, за да напълня чинията си. След това избрах незаета част от маса, защото не исках да налагам своето присъствие на никого.
През по-голямата от живота си съм бил сам. Но рядко съм се чувствал толкова самотен, колкото в онзи момент. Познавах един-единствен човек на шестстотин и петдесет километра околовръст и на него му беше наредено да стои далеч от мен. Местната култура ми беше чужда, почти не знаех езика, а паренето по гърба и лицето ми постоянно ми напомняше колко съм нежелан тук.