Въпреки това храната беше вкусна. Печено пиле, хрупкав змийски боб и резен пудинг с меласа. По-вкусна храна, отколкото можех да си позволя в Университета, и по-топла от онази в имението на маера. Не бях особено гладен, но в живота си достатъчно често съм бил гладен, за да пропусна възможността да хапна безплатно.
С крайчеца на окото си забелязах движение, когато някой седна на масата срещу мен. Усетих как настроението ми се подобрява. Поне един човек беше достатъчно смел, за да навести варварина. Някой беше достатъчно любезен, за да ме утеши, или поне достатъчно любопитен, за да дойде да разговаря с мен.
Вдигнах глава, за да видя слабото белязано лице на Карсерет. Тя сложи широката си дървена чиния срещу мен.
— Харесва ли ти нашият град? — тихо попита тя и постави лявата си ръка върху масата.
Жестовете й бяха различни, тъй като бяхме седнали, но все пак успях да разпозная любопитство и учтивост. Всеки, който ни наблюдаваше, би си помислил, че водим приятен разговор.
— Харесва ли ти новата ти учителка? И тя мисли като мен — че мястото ти не е тук.
Сдъвках поредната хапка пиле и я преглътнах механично, без да вдигна поглед.
— Загриженост. Чух те да викаш — тихо продължи тя.
Сега изричаше думите бавно, сякаш говореше на дете. Не бях сигурен дали искаше да ме обиди, или да е сигурна, че я разбирам.
— Беше като писъка на някаква малка птица.
Отпих от топлото козе мляко и избърсах устата си. От движението на ръката ми ризата върху гърба ми помръдна. Усещането беше като от ужилването на стотици пчели.
— Това вик на любов ли беше? — попита тя и направи жест, който не успях да разпозная. — Вашет прегърна ли те? Това на бузата ти следата от нейния език ли е?
Хапнах от пудинга. Не беше толкова сладък, колкото си го спомнях.
Карсерет си взе хапка от нейния пудинг.
— Всички правят залагания кога ще си тръгнеш — продължи тя, като говореше бавно и тихо, така че само аз да я чувам. — Заложих два таланта, че няма да изкараш втори ден. Ако си тръгнеш през нощта, както се надявам, ще спечеля сребро. Ако сгреша и останеш, ще се наслаждавам на синините ти и ще слушам виковете ти. Настойчива молба. Остани.
Вдигнах поглед към нея.
— Думите ти са като кучешки лай — казах аз, — нямат край. В тях няма смисъл.
Изрекох това достатъчно тихо, за да е учтиво. Но не и толкова тихо, че гласът ми да не стигне до ушите на всички, които седяха близо до нас. Знам как да направя така, че тихият глас да се чува надалеч. Ние от Рух сме тези, които измислихме сценичния шепот.
Видях как лицето й се изчерви и бледите белези върху челюстта и веждата й изпъкнаха още повече.
Наведох поглед и продължих да се храня с напълно спокойно и безразлично изражение. Да обидиш човек от различна култура е опасно. Но бях подбрал думите си внимателно, изхождайки от нещата, които бях чул от Темпи. Ако тя отговореше по какъвто и да е начин, това само щеше да докаже правотата ми.
Бавно и методично доядох остатъка от храната си, като си представях, че усещам яростта да се носи от нея като вълни топлина. Поне тази малка битка можех да спечеля. Беше безсмислена победа, разбира се. Но понякога човек трябва да е доволен и от малкото, с което разполага.
Когато Вашет се върна в малкия парк, вече седях на една от каменните пейки и я чаках.
Тя застана пред мен и въздъхна ядосано.
— Чудно, няма що. Бавно се учиш — отбеляза на съвършен атурански. — Отиди тогава да си донесеш пръчка. Ще видим дали този път ще бъда по-ясна.
— Вече си намерих пръчка — казах аз.
Бръкнах зад пейката и извадих дървен меч за тренировки, който бях взел назаем от училището.
Беше от старо, омаслено дърво, изгладено от безброй ръце, твърдо и тежко като железен прът. Ако тя го използваше, за да удари раменете ми с него, както го бе направила с върбовата пръчка, щеше да ми счупи костите. Ако ме халосаше по лицето, щеше да разбие челюстта ми.
Оставих го на пейката до мен. Дървото не изтрака върху камъка. Беше толкова твърдо, че иззвъня почти като камбана.
След това започнах да свалям ризата си през главата, като си поех дъх през зъби, когато тя докосна зачервената лента върху гърба ми.
— Да не би да се надяваш да ме впечатлиш, като ми предложиш нежното си младо тяло? — попита Вашет. — Красив си, но не чак толкова.