От няколко дни не правех почти нищо друго, освен да уча при Вашет. Хранех се сам и не се опитвах да разговарям с никого, тъй като внезапно осъзнах какъв е езикът ми. Карсерет не се доближаваше до мен, но беше неизменно наблизо и ме наблюдаваше с безизразен и злобен поглед като на змия.
Възползвах се от превъзходния атурански на Вашет и й задавах хилядите въпроси, които бяха твърде сложни, за да ги задам на Темпи.
Чаках цели три дни, преди да й поставя въпроса, който ме ядеше отвътре, откакто бях изкачил предпланините на Стормуол. Лично аз смятах, че съм проявил завидна сдържаност.
— Вашет — попитах аз, — вие имате ли истории за чандрианите?
Тя ме погледна и обикновено изразителното й лице внезапно стана студено.
— И какво общо има това с твоя език на жестовете? — Ръката й премина през няколко различни вариации на жеста, който показваше неодобрение и упрек.
— Нищо — отвърнах аз.
— Тогава има ли нещо общо с умението ти да се биеш? — попита тя.
— Не — признах аз, — но…
— Сигурно има връзка с кетан? — продължи тя. — Или с летхани? Или може би има нещо общо с едва доловим нюанс на някое значение в адемския език, което ти е трудно да схванеш?
— Просто съм любопитен.
Вашет въздъхна.
— Мога ли да те убедя да насочиш любопитството си към по-належащи въпроси? — попита тя, като звучеше раздразнена. Суров укор.
Бързо се отказах да търся отговора на този въпрос. Тя не само беше моята учителка, но тя също така беше и единственият ми другар. Последното нещо, което исках, бе да я дразня или да й създам впечатлението, че не внимавам по време на уроците й.
Като изключим това разочароващо изключение, тя беше истински извор на информация. Отговаряше на безкрайните ми въпроси бързо и ясно. Вследствие на това имах усещането, че уменията ми в говоренето и воденето на бой се подобряват с бързи крачки и големи скокове.
Вашет не споделяше ентусиазма ми и не се притесняваше да ми го каже — красноречиво и убедително, при това на два езика.
Двамата бяхме в скритата долина, където се намираше дървото меч. Бяхме упражнявали ръкопашния си бой в продължение на около час и сега седяхме във високата трева и се опитвахме да си поемем дъх.
По-скоро аз се опитвах да си поема дъх. Вашет изобщо не се беше задъхала. Двубоят с мен не представляваше нищо за нея и тя не спираше да ми показва колко съм немарлив, като небрежно преминаваше през защитите ми и ме шляпваше по главата.
— Вашет — започнах аз, когато събрах достатъчно кураж, за да задам въпроса, който ме тормозеше от известно време, — може ли да ти задам един въпрос, който вероятно е нахален?
— Предпочитам самонадеяните ученици — каза тя. — Надявах се, че вече сме отминали етапа, в който се безпокояхме за тези неща.
— Каква е целта на всичко това? — посочих нас двамата.
— Целта на това — тя изимитира жеста ми — е да те научи достатъчно, за да не се биеш вече като хлапе, което се е напило с виното на майка си.
Днес жълтеникавочервената й коса беше вързана на две къси плитки, които висяха отстрани на врата й и стигаха до гърба. Това й придаваше странния вид на малко момиченце и не помагаше особено на самочувствието ми, след като през последния час многократно ме бе хвърляла на земята, бе ме принуждавала да се предавам и доста здраво ме бе уцелвала безброй пъти с юмрук и с крак, макар че милостиво не довеждаше ударите си докрай.
А веднъж с лекота беше минала зад мен, смеейки се, и ме беше пернала доста силно по задника, сякаш съм развратен пияница в кръчма, а тя е сервитьорка с разгърден корсаж.
— Но защо? — попитах аз. — С каква цел ме учиш? Ако Темпи е сгрешил, като ме е обучавал, защо продължаваш да ме учиш на още неща?
Вашет кимна одобрително.
— Чудех се колко ли време ще ти е нужно, за да ми зададеш този въпрос — рече тя. — Това трябваше да е един от първите ти въпроси.
— Беше ми казано, че задавам твърде много въпроси — оправдах се аз. — Опитвах се да бъда малко по-предпазлив.
Тя се приведе напред, както седеше, и видът й внезапно стана делови.
— Знаеш неща, които не би трябвало да знаеш. Шехин няма против това, че знаеш за летхани, макар другите да не мислят така. Но по отношение на кетан си има правило. Той не е за варвари. Той е само за адемците, и то само за онези от тях, които следват пътя на дървото меч. Шехин разсъждава по следния начин. Ако си част от училището, значи си част от Адемре. Ако си част от Адемре, значи вече не си варварин. А ако не си варварин, то тогава няма да е грешно да знаеш тези неща.