Чух тих звук и когато се огледах, видях, че Вашет тихо плаче. Главата й беше наведена, сълзите се стичаха по лицето й и капеха върху предницата на ризата й, като образуваха по-тъмни петна върху червеното.
Шехин продължи:
— Едва след като прочел тези редове, Аете разбрал каква дълбока мъдрост притежава неговата ученичка. Той се затичал да се погрижи за раната на Рете, но върхът на стрелата бил твърде близо до сърцето й, за да може да бъде издърпана. Рете живяла само три дни след това и сломеният от скръб Аете се грижел за нея. Той я оставил да управлява училището и се вслушвал в думите й, докато върхът на стрелата се приближавал все повече до сърцето й. В онези дни Рете продиктувала деветдесет и девет истории и Аете ги записал. Тези разкази сложили началото на нашето разбиране за летхани. Те са в основата на Адемре. Късно на третия ден Рете довършвала разказа на деветдесет и деветата история пред Аете, който се бил превърнал в ученик на своята ученичка. След като той спрял да пише, Рете му казала: „Има една последна история, по-важна от всички останали, но нея ще научиш, когато се събудя.“ После затворила очи и заспала. Умряла в съня си. Аете живял още четирийсет години и се говори, че никога повече не е убивал. През това време често го чували да казва: „Спечелих единствения дуел, който някога съм губил.“ Той продължил да ръководи училището и да подготвя своите ученици да станат майстори на лъка. Но също така ги учел да бъдат мъдри. Разказвал им деветдесет и деветте истории и така всички адемре научили за летхани. Така сме се превърнали в онова, което сме.
Настъпи продължително мълчание.
— Благодаря ти, Шехин — казах аз и се постарах да направя възможно най-добре жеста почтителна благодарност. — Много бих искал да чуя тези деветдесет и девет истории.