Най-сетне ми се удаваше възможност да се докажа. Имах шанс да сравня съобразителността си с някой на моето ниво. Това беше истинско състезание.
Разбира се, бях при дървото меч по-рано, отколкото трябваше, и когато в началото ги видях да се приближават, за момент изпитах паника и объркване. Стори ми се, че дребната фигура до Вашет е тази на Пенте — наемницата, която бе победила Шехин.
След това осъзнах, че не може да е Пенте. Жената, приближаваща се заедно с Вашет, беше ниска, но вятърът разкри стройно, слабо тяло без извивките на Пенте. Което беше по-важното, тя бе облечена с риза в царевично жълт цвят, а не в червените дрехи на наемниците.
Усетих леко жегване на разочарование, макар да знаех, че това е глупаво. Вашет беше казала, че ми е намерила подходящ противник. Очевидно не можеше да е някой, който вече е облякъл червените одежди.
Те се приближиха още и вълнението ми потрепна и замря.
Противникът ми беше малко момиче. Нямаше дори четиринайсет години. Беше наистина малко момиче, предполагам на не повече от десет години. Беше слабо като вейка и толкова ниско, че главата му едва стигаше до гърдите ми.
Почувствах се унижен. Не започнах да протестирам само защото знаех, че Вашет ще сметне това за крайно невъзпитано.
— Селийн, това е Квоте — представи ме Вашет на адемски.
Малкото момиче ме огледа преценяващо от горе до долу, след което несъзнателно пристъпи една крачка по-близо. Това беше комплимент. Тя ме смяташе за достатъчно голяма заплаха, за да се приближи да ме удари, ако е необходимо. Бе се приближила повече, отколкото би го направил някой възрастен, защото беше по-ниска.
Направих жест учтив поздрав.
Селийн отвърна на жеста ми. Може би си въобразявах, но ми се стори, че ъгълът на ръцете й намекваше учтив поздрав на неподчинение.
Дори и да го беше забелязала, Вашет не каза нищо.
— Желанието ми е вие двамата да се биете — обяви тя.
Селийн ме изгледа отново, на тясното й лице беше изписана типичната адемска безизразност. Вятърът духна косата й и аз забелязах все още неизлекувано порязване, което тръгваше над веждата й и стигаше нагоре в косата й.
— Защо? — спокойно попита момичето.
Тя не изглеждаше уплашена. По-скоро звучеше така, сякаш не се сеща за каквато и да е причина, поради която да иска да се бие с мен.
— Защото има неща, които можете да научите един от друг — обясни Вашет. — И защото аз казвам така.
Тя направи жест към мен. Внимавай.
— Кетанът на Селийн е забележителен. Тя има години опит и спокойно може да се сравнява с две момичета с нейния ръст.
Вашет потупа Селийн по рамото два пъти. Предпазливост.
— От друга страна, за Квоте кетанът е нещо ново и той има много да учи, но е по-силен от теб, по-висок е и с по-дълги ръце. А и притежава хитростта на варварина.
Погледнах към Вашет, без да знам дали се шегува с мен или не.
— Освен това — продължи тя, обръщайки се към Селийн, — когато пораснеш, най-вероятно ще си висока колкото майка си, така че трябва да се упражняваш в схватка с онези, които са по-едри от теб. Внимавай. Накрая, нашият език е нов за него и ти няма да му се подиграваш за това.
Момичето кимна. Забелязах, че Вашет не уточни, че Селийн не може да ми се подиграва за други неща.
Вашет се изправи и заговори официално.
— Не трябва да правите нищо с намерението да наранявате другия. — Тя вдигна пръсти и започна да отбелязва правилата, на които ме бе научила, когато започнахме с ръкопашния бой. — Можете да нанасяте силни, но не и злобни удари. Пазете главата и врата и в никакъв случай не се целете в очите. Всеки отговаря за безопасността на другия. Ако единият улови другия в здрава хватка, не се опитвайте да се отскубнете. Дайте знак, както е редно, и това ще бъде счетено за края на двубоя.
— Знам това — каза Селийн. Раздразнение.
— Не е лошо да го повторим — отвърна Вашет. Строго мъмрене. — Загубата на един бой може да ви бъде простена. Но да загубите хладнокръвието си е непростимо. Затова доведох тук теб, а не някое момче. Грешен ли е бил изборът ми?
Селийн сведе поглед. Извинение и съжаление. Смутено съгласие.
— Нараняването на другия поради небрежност не е част от летхани.