— Никога преди не съм виждал тази версия на „отскубване от лъва“ — казах аз.
Селийн се усмихна съвсем леко, но достатъчно, за да зърна за миг белите й зъби. В безстрастния свят на адемците това беше като слънце, надникващо иззад облаците.
— Тя е моя — обяви момичето. Изключителна гордост. — Аз съм я измислила. Не съм достатъчно силна, за да използвам обикновеното „отскубване от лъва“ срещу майка ми или някой по-едър от мен като теб.
— Би ли ми я показала? — попитах я.
Селийн се поколеба, сетне кимна, пристъпи напред и протегна ръка.
— Хвани китката ми.
Направих го, като я стиснах здраво, но не прекалено силно.
Тя го направи отново като някакъв магически номер. Двете й ръце се раздвижиха светкавично и ръката ми отново се оказа празна и ме болеше.
Протегнах отново ръка. Веселост.
— Имам бавни варварски очи. Можеш ли да го направиш отново, за да се науча?
Селийн отстъпи назад и сви рамене. Безразличие.
— Да не съм твоя учителка? Трябва ли да дам нещо свое на варварин, който не успя да ме удари дори веднъж по време на битка? — Тя вирна брадичка и погледна към въртящото се дърво меч, но очите й ме стрелнаха закачливо.
Изкикотих се, изправих се и отново вдигнах ръце.
Селийн се засмя и се обърна с лице към мен.
— Давай!
Този път бях готов и знаех на какво е способна тя. Не беше някакво си нежно цвете. Беше бърза, смела и агресивна.
Затова аз поех офанзивата, като се възползвах от дългите си ръце и крака. Замахнах с „танцуващата девица“, но тя отскочи встрани. Не, по-правилно е да кажа, че се плъзна встрани от мен, като дори и за миг не загуби равновесие, докато краката й се носеха плавно през високата трева.
След това внезапно смени посоката и ме хвана в движение, докато пристъпвах. Престори се, че замахва с юмрук към слабините ми и след това леко наруши равновесието ми с „обръщане на воденичен камък“. Олюлях се, но успях да се задържа на крака.
Опитах се да възстановя равновесието си, но тя отново ме докосна с „обръщане на воденичен камък“, след това го направи пак. И пак. Всеки път ме избутваше само с по няколко сантиметра, но така ме принуждаваше да отстъпвам безпомощно, докато накрая не успя да постави крака си зад моя, спъна ме и аз се строполих по гръб.
Преди още да се ударя в земята, тя вече беше сграбчила китката ми и скоро ръката ми беше здраво приклещена в „бръшлян върху дъб“. Зарових лице в тревата, докато усещах неприятен натиск в китката и рамото си.
За миг се зачудих дали да не опитам да се освободя, но това беше само за миг. Бях по-силен от нея, но точно в това бе смисълът на позициите като „бръшлян върху дъб“ — да упражняват натиск върху крехки части на тялото. За това не се изискваше кой знае каква сила.
— Предавам се — казах аз.
Това беше лесно за казване на адемски — „Вех.“ Лесна за изричане дума, когато си задъхан, уморен или изпитваш болка. Напоследък доста бях свикнал да я казвам.
Селийн ме пусна и отстъпи встрани, като ме наблюдаваше как сядам.
— Ти наистина не си много добър — с жестока искреност заяви тя.
— Не съм свикнал да удрям малки момичета — оправдах се аз.
— Как ли би могъл да свикнеш — засмя се тя. — За да свикнеш с нещо, трябва да го правиш отново и отново. Предполагам, че никога не си удрял жена.
Селийн протегна ръка. Поех я изтънчено, както се надявах, и тя ми помогна да се изправя.
— Искам да кажа, че там, откъдето идвам, не се смята за правилно да се биеш с жена.
— Не разбирам — каза тя. — Не позволяват ли на мъжете да се бият на същото място както и жените?
— Искам да кажа, че през по-голямата част от времето нашите жени не се бият — обясних аз.
Селийн завъртя китката си, отвори и затвори пръстите си, сякаш бе изцапала дланта си и сега разсеяно се опитваше да я изчисти. Това беше жестът, който означаваше недоумение — един вид объркано набръчкване на челото.
— Как подобряват своя кетан, ако не се упражняват? — попита тя.
— Там, откъдето идвам, жените изобщо не практикуват кетан.
Очите й се присвиха и след това просветнаха.
— Искаш да кажеш, че техният кетан е таен? — каза тя, като използва атуранската дума за „таен“.
Макар лицето й да беше спокойно, тялото й вибрираше от вълнение.