Вашет ме изпрати при него сутринта и ние заедно приготвихме обяда и разговаряхме. Името му беше Наден. Той ми каза, че е прекарал десет години сред варварите. И което е по-важното, беше пратил повече от двеста и трийсет сребърни таланта на училището, преди да бъде ранен и да не може да се бие повече. Спомена този факт няколко пъти, от което ми стана ясно, че особено се гордее с него.
Камбаните иззвъняха и в столовата заприиждаха хора. Наден започна да сипва от вареното, което бяхме сготвили — горещо и гъсто, с парчета овнешко и моркови. Аз нарязах резени топъл бял хляб за онези, които искаха. Разменяхме си кимвания и някой и друг жест на учтивост с хората, които се редяха на опашката. Внимавах да ги поглеждам съвсем за кратко в очите и се опитвах да убедя себе си, че това, че твърде малко хора искат хляб днес, е просто съвпадение.
Карсерет показа отношението си, така че всички да го видят. Първо изчака да й дойде редът, после направи ясно забележим жест на погнуса, преди да се отдалечи, като остави дървената си чиния.
По-късно двамата с Наден се погрижихме да измием съдовете.
— Вашет ми каза, че не си напреднал много с овладяването на меча — заяви той без предисловия. — Твърди, че прекалено много се страхуваш за ръцете си и това те прави колеблив. Остър укор.
Замръзнах при този безцеремонен жест, като потиснах внезапния импулс да погледна към осакатената му ръка. Кимнах, тъй като не се чувствах достатъчно уверен, за да потвърдя на глас.
Той извърна поглед от желязното гърне, което търкаше, и протегна ръка пред себе си. Жестът му беше предизвикателен, а лицето му — сурово. Тогава погледнах към ръката му, защото щеше да е грубо да не й обърна внимание. Имаше само палец и показалец. Те му вършеха работа, за да хваща разни неща, но не и за каквито и да е по-фини дейности. Половината от останалата част от ръката му бе безформена, сбръчкана маса, покрита с белези.
Лицето ми остана равнодушно, но го постигнах с усилие. Донякъде това означаваше да се сблъскам с най-големия си страх. Почувствах се неловко, защото моите ръце не са наранени, и с усилие потиснах желанието си да ги стисна в юмрук или да ги скрия зад гърба си.
— Минаха дванайсет години, откакто тази ръка за последно е държала меч — каза Наден. Горд гняв. Съжаление. — Дълго мислих за онази битка, при която се простих с пръстите си. Дори не ги загубих от умел противник. Отряза ги един варварин, нито ръце бяха по-подходящи да държат лопата отколкото меч.
Той сгъна двата си пръста. Донякъде беше късметлия. В Хаерт имаше други адемци, които бяха загубили ръцете си до китката, очите си или крайниците си до лакътя или коляното.
— Мислих дълго. Можех ли да спася ръката си? Разсъждавах за договора си, според който трябваше да защитавам един барон, в чиито земи имаше бунт. Казвах си — ами ако не бях приел този договор? Питах се — ами ако бях загубил лявата си ръка? Нямаше да мога да говоря, но щях да мога да държа меч. — Ръката му се отпусна встрани. — Но да държиш меч не е достатъчно. Истинският наемник се нуждае от двете си ръце. Никога не бих могъл да направя „любовник излиза през прозореца“ или „спящата мечка“ само с една ръка… — Той сви рамене. — Да гледаш към миналото е лукс. Можеш да го правиш цял живот и е напълно безполезно. Облякох червените дрехи с гордост. Донесох на училището над двеста и трийсет таланта. Бях от втория камък и можех да стана от третия навреме. — Отново вдигна осакатената си ръка. — Нямаше да спечеля никое от тези неща, ако бях живял в страх, че ще загубя ръката си. Ако се бях плашил и свивал, никога нямаше да ме приемат в Латантха. Никога нямаше да стигна до втория камък. Щях да съм цял, но щях да съм по-малко от това, което съм сега.
Той се обърна и отново се захвана да търка съдовете. Малко след това и аз се присъединих към него.
— Много ли е зле? — тихо попитах аз, неспособен да се сдържа.
Наден дълго време не ми отговори.
— В началото, след като се случи, реших, че не е толкова зле. Други бяха получавали и по-лоши рани или бяха умирали. Бях по-голям късметлия от тях. — Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Опитах се да мисля, че не е толкова зле, че животът ми продължава. Но не беше така. Животът спря. Бях загубил много. Бях загубил всичко. — Замълча, сетне добави: — Когато сънувам, имам две ръце.