Довършихме заедно миенето на съдовете, споделяйки тишината. Понякога това е единственото, което можеш да споделиш с някого.
Селийн също ми преподаде един урок. А именно — че има противници, които не биха се поколебали да уцелят мъж с юмрук, лакът или ритник право в гениталиите.
Никога не ме удряше толкова силно, че да ме нарани сериозно. Беше тренирала да се бие през целия си млад живот и притежаваше контрола, който Вашет ценеше толкова много. Но това също така означаваше, че знае точно колко силно трябва да ме удари, за да ме зашемети и да ме накара да се олюлея, така че победата да й е в кърпа вързана.
И така, аз седях на тревата, бях мрачен и ми се гадеше. След като ме бе извадила от строя, Селийн ме потупа успокоително по рамото, преди да се отдалечи с весели подскоци. Без съмнение, за да танцува отново между полюшваните от вятъра клони на дървото меч.
— До последно се справяше добре — отбеляза Вашет и седна на земята срещу мен.
Не отвърнах нищо. Като дете, играещо на криеница, искрено се надявах, че ако затворя очи и стоя напълно неподвижен, болката няма да ме открие.
— Хайде сега, видях как те изрита — небрежно подхвърли Вашет. — Не беше чак толкова зле. — Чух я да въздъхва. — Все пак ако искаш някой да ги погледне и да се увери, че са все още непокътнати…
Засмях се леко. Това се оказа грешка. Слабините ми бяха пронизани от невероятна болка, която се простря надолу чак до коляното ми и нагоре до гърдите. Започна да ми се повръща и аз отворих очи, за да възвърна равновесието си.
— Ще порасне и ще спре да го прави — увери ме Вашет.
— Надявам се да е така — процедих през зъби аз. — Това е лош навик.
— Не това имах предвид — рече тя. — Исках да кажа, че ще стане по-висока. Да се надяваме, че ще разпределя вниманието си по равно към различните части на тялото. В момента атакува твърде често слабините. Това я прави предвидима и човек лесно може да се защити. — Погледна ме многозначително. — Поне всеки с поне малко мозък може да го направи.
Отново затворих очи.
— Моля те, Вашет, точно сега не ми е до уроци — примолих й се аз. — Всеки момент може да повърна вчерашната си закуска.
— Звучи ми като идеалния момент за урок — заяви тя и се изправи. — Ставай. Трябва да се научиш как да се биеш, когато си ранен. Това е незаменимо умение, което Селийн ти даде възможност да упражняваш. Трябва да си й благодарен.
Знаех, че е безсмислено да споря, затова се изправих и предпазливо се отправих към меча си за тренировки.
Вашет ме хвана за рамото.
— Не. Само с ръце.
— Трябва ли да го правим, Вашет? — въздъхнах аз.
— Трябва ли да правим какво? — повдигна вежди тя.
— Трябва ли да се съсредоточаваме винаги върху боя с голи ръце? — попитах аз. — Уменията ми с меча изостават все повече.
— Не съм ли аз твоята учителка? — възмути се тя. — Кой си ти да казваш кое е по-добре?
— Не съм ли аз този, който ще трябва да използва придобитите умения по света? — многозначително рекох аз. — А по света бих предпочел да използвам меч, а не юмрук.
— И защо мислиш така? — Вашет сведе ръце с безизразно лице.
— Защото другите хора имат мечове — отвърнах аз. — А ако участвам в бой, бих искал да победя.
— С меч по-лесно ли се печели? — поинтересува се тя.
Външното спокойствие на Вашет трябваше да ме накара да се досетя, че с този разговор стъпвам върху твърде тънък лед, но предизвикващата гадене болка в слабините ми пречеше да мисля. Макар че, честно казано, дори да не бях разсеян, можеше пак да не разбера накъде отиват нещата. Бях започнал да се чувствам спокоен с Вашет — прекалено спокоен, за да бъда достатъчно предпазлив.
— Разбира се — отвърнах аз. — Защо иначе ще носиш меч?
— Това е добър въпрос — отбеляза тя. — Защо хората носят мечове?
— Защо носят каквото и да било? За да го използват.
Тя ме погледна с откровено отвращение.
— Тогава защо да си правим труда да работим върху езика ти? — гневно попита тя, протегна ръка, сграбчи челюстта ми и стисна бузите ми, принуждавайки ме да отворя уста като пациент в Медика, който отказва да изпие лекарството си. — Тогава защо ти е този език, след като мечът е достатъчен? Кажи ми.
Опитах се да се дръпна, но Вашет беше по-силна от мен. Понечих да я избутам, но тя отблъсна размаханите ми ръце така, сякаш бях дете.